Легендата Пини Гершон даде интервю пред журналиста Найден Тодоров от вестник „24 часа“. В него, израелецът прави анализ на първите месеци след завръщането си в българския баскетбол. Гершон – трикратен европейски клубен шампион с Макаби Тел Авив и двукратен пореден европейски шампион с националния отбор на Израел до 20-годишна възраст, критикува остро родителите. В същото време, директор „Развитие“ – Национални отбори при подрастващите у нас, говори открито и за работата с нашите таланти и с ядрото треньори, оформило се в екипа му.

- Г-н Гершон, скоро стават 10 месеца от официалното ви завръщане в българския баскетбол. Малко, или много е това време за промяна?

- Времето винаги е малко за този, който бърза и има цел, на която се е посветил. И винаги е много за онзи, който чака и който е свикнал да получава наготово. Ние, казвам ние, защото аз не съм сам, аз работя заедно с Българска федерация по баскетбол и отскоро, с един мой любим ученик – Людмил Хаджисотиров, сме от първите. Бързаме да наваксаме пропуснатото време, до колкото е възможно. И имаме цел. За постигането на тази цел обаче ни е нужно време и никой в този живот не е спечелил битката с ремето. Не можем да се надбягваме с времето, но можем да изпълним със смисъл съществуването си и делата си. От думи няма много смисъл. Затова и много рядко ще ме видите да давам интервюта. Аз никога не съм вярвал в думите. Може би, защото твърде много съм се разочаровал от уж дадена мъжка дума, която след това е отишла по дяволите. Не знаех, че е минало толкова време, същинската работа започна в края на ноември, когато съвместно с федерацията поставихме началото на тези ежемесечни, интензивни кампове с деца от националните отбори до 14, 16 и 18-годишна възраст. В тези кампове каним голям брой деца, като вече имам представа и кои от тях ще бъдат ядрото на всяка възраст. Но селекцията продължава и искам да видя, колкото се може повече таланти. Имам пълна подкрепа от федерацията, а с привличането на Удо (б.а. Людмил Хаджисотиров – б.а.) работата по проекта тръгна значиелно по-организирано, с предварително планиран ред на тренировъчния процес. Чувствам се щастлив и вярвам, че мога да бъда полезен. Всеки ден имаме предизвикателства пред себе си, като екип, но важното е, че гледаме в една посока, никой не хленчи и не търси негативното. Вярваме в пътя, по който вървим и вярваме в децата, с които съм убеден, че един ден България ще се гордее.

- Къде може да ви открие човек в България?

- В залите. Обикновено в зала „Триадица“ в София, която е център на националните отбори. Или в НСА. На всеки две седмици, а понякога и по-често, провеждаме мини кампове от петък до неделя. Понякога само в една възраст, но понякога комбинираме две възрасти, които не тренират заедно, а едни след други сутрин и следобед. Събирало ми се е по 4 часа нонстоп сутрин и 4 часа вечер на крак, на терена. Така забравям, че не съм на 20, но болките в гърба ми напомнят, че вече не мога да правя някои специфични движения като демонстрирам на децата какво очаквам от тях (смее се). Болките в гърба обаче са знак и че съм все още жив и нужен. Удо ми е безкрайно ценен, не само заради опита и знанията си на треньор, но и заради спокойствието и авторитета, с който умее да обясни какво искам да се случи. Децата знаят английски, но да не забравяме, че някои от тях се притесняват. Познавам Удо от времето, в което беше мой играч в националния отбор на България, тогава имаше ожесточена конкуренция при гардовете, мечтая заедно с него и треньорите, с които работим, някой ден отново да имаме мъжки национален отбор, с какъвто имах щастието да работя аз в България през 2008-2009 г. Между другото, Удо не е единствения пример, че мой играч след това е станал треньор.

- Кои са останалите?

- Ще ви изброя няколко имена в България, защото в Израел са много. На Удо предрекох, че ще стане добър треньор още докато той нямаше никакво намерение да се отказва. Беше много, много млад. Просто го видях в него. Успехите му след това с Рилски спортист, завършването с отличие на прочутата треньорска школа на ФИБА само потвърдиха, че не съм сбъркал. Имам не един, а двама мои начело на Черно море – Васко Евтимов и Веско Веселинов. Веско е старши-треньор и на 18-годишните национали. Юли Радионов е треньор на деца в Бургас. Много го харесвам – умен, с подход към децата. Йордан Бозов също стана треньор на деца в Рилски спортист. Наскоро се видях с Асен Великов, който се отказва. Говорихме много и му казах, че виждам в него бъдещ голям треньор и че го чакам да работим заедно. Георги Давидов е треньор с голям потенциал, работи с децата в Левски. В България вече имам ядро от треньори, с които работим заедно – на 16-годишните национали, това е Божо Гьорев, който също може да стигне далеч, но той има какво да коригира и знае какви са моите забележки и изисквания. Харесвам много Александър Папазов, който този сезон беше старши-треньор на мъжкия отбор на Левски. Сашо има много дълъг път пред себе си и трябва да го извърви именно от децата. И с него проведохме няколко разговора, сериозни. Искам да бъде себе си и да се държи добре, иначе носи сърце и ум, които са за баскетбол. Но и той е в моето полезрение и ще работя с него със сигурност. Има още няколко момчета, които обучаваме и от които съм изключително доволен. Един от тях е Ники Генчев от отбора на „Свети Георги“. Той е в екипа на Веско в националния отбор на 18-годишните. Изключително приятно впечатление и висока оценка мога да поставя на Явор Аспарухов от ЦСКА – страхотен треньор и човек, но не е изненада, защото той е в екипа на Любо Минчев в мъжкия национален отбор.

- Има ли база за сравнение между работата на клубовете в Израел и тези в България?

- Няма да правя подобни сравнения, защото не е честно. Ще кажа само, че това, което Петър Георгиев е изградил в Самоков, за Рилски спортист, условията, при които се подготвя цялата му школа, това е на световно ниво. И този човек, откакто го познавам, само дава от себе си. Същото мога да кажа за Балкан и за кмета на Ботевград – Иван Гавалюгов, който развива и издържа не един, а два клуба – освен Балкан, благодарение на него го има и Ботев Враца. Не съм ходил до Варна, но многократно гледах юношите на Черно море – с тях работи един невероятен треньор, украинец. Благодаря му какво прави с децата, защото тези, които викаме в националния отбор на 16 години са едни от най-добре подготвените и научените. Няколко пъти получавах покана от ръководството на БУБА да водя техни тренировки в отделните възрасти, да се срещна с треньорите, по желание на самите треньори. Направихме го. Материалната база обаче в България масово е на трагично ниво. БУБА тренира при лоши условия на Националния ви стадион, но пък строи модерна зала, комплекс на топ европейско ниво. Отидох и видях с очите си. Посетих няколко пъти школата на „Ийгълс“ – впечатлен съм от уменията на децата им на толкова крехка възраст. Заслугата е на модерното мислене на Ники Рашков, както и на главните му треньори Христо Ценов и Теди Буков. Финансовата ситуация в Левски е много лоша от години, но там разполагат с много добри треньори при децата, просто трябва време и адски много работа. Но познавайки непримиримостта на Тити Папазов, знам, че някой ден и Левски ще си стъпи на краката. Имам покана да посетя Академик Пловдив и ще го направя при първа възможност, защото виждам и чувам страхотни неща за клуба и за работата с децата. Развитието на спорта обаче е и генерална политика на държавно ниво. Надявам се новата власт да обърне повече внимание на баскетбола и да ни помогне.

- Следите ли политическата обстановка в България?

- Като човек, който прекарва по половин месец в България всеки месец, а понякога е повече, разбира се, че следя. Интересувам се, защото чувствам България близка на сърцето си. Все пак оттук са корените ми. Чувам, че президента ви, който вече е и премиер, е човек, който спортува, обича спорта и дисциплината, подкрепя спортистите. Надявам се да го спечелим и за баскетболната кауза. Имах няколко много ползотворни срещи с г-жа Весела Лечева и използвам това интервю да я поздравя вече официално, че сагата с влизането ѝ официално в длъжност като председател на Българския олимпийски комитет, приключи. Изключително ерудирана и знаеща жена, която познава истинските проблеми на спорта и е готова да подаде ръка и да помага. Впечатлен съм, защото много рядко елитни спортисти на световно ниво, каквато безспорно е била тя, след това инвестират в себе си, за да се развият като успешни мениджъри и ръководители. Лечева е истинско богаство за България. Сещам се и за още един пример: Любо Ганев във волейбола. Волейболът ви е развит като топ продукт, но това е резултат от много последователна, правилна работа. С Любо се видяхме на вечеря, говорихме часове наред, в които исках той да ми разкаже за себе си – от годините, в които е бил суперзвезда във волейбола, до вземането на властта и развитието на волейбола като продукт. Любо трябва да знае, че ни е конкуренция и не ми е приятно най-високите деца сега да са при него, във волейболната зала. Да бъде готов, че това ще се промени и че ще му хвърлим ръкавицата (смее се).

- Обичат ли българите баскетбола? Не само децата, възрастните?

- Виждам много родители с болни амбиции. Това е проблем не само на българското общество. Това е световна пандемия. Родители, които някога, поради някаква причина, не са успели да сбъднат собствените си мечти и вече като възрастни, товарят с тях своите деца. Това е отвратително. Децата трябва да растат в мир със себе си и с околния свят. Да бъдат оставени да се наслаждават на живота и това, което правят, да им носи наслада, удовлетворение, щастие. Щастливите деца днес са лидерите, които променят света утре. Нагледах се на родители, които унищожават своите деца от очаквания, от натиск, от съвети. Недопустимо е майка, или баща да дойдат в залата и да започнат да крещят от трибуните: „Стреляй“, „Защо не стреляш“, „Подай“, „Защо подаваш“, „Пробий“, „Тичай“, „Вкарай я тази топка най-после“. Подобно поведение смазва първо собственото им дете, но те не го разбират, защото обикновено, детето мълчи. Мълчи, защото се страхува да сподели, че не му е приятно, че това го травмира и злепоставя пред съотборници и треньори. Накрая знаете ли какво става? Децата на такива родители никога не стават успешни спортисти, те се отказват от баскетбола, защото го намразват. Такива деца не стават и успешни личности, в която и да е област от живота, защото никога не са имали думата, а са растнали в коловоза на нечии чужди очаквания и представи как трябва да се развие живота им. Нашата мисия е да изграждаме успешни личности, които ще могат да се справят с живота във всяка една ситуация. Изключително отровни за децата са и друг тип родители: Тези, за които собствените им деца са прототип на Господ. Да величаеш едно човече, което тепърва ще се развива психически, което е толкова крехко, че едва прохожда в живота, което тепърва се учи кое е добро, кое е зло, което се учи на уважение, на честност, това го обрича на бавна, а понякога не чак толкова бавна гибел. Мислите, че сте създали Майкъл Джордън? Моля ви, Джордън е един. И се е превърнал в недостижима величина, не защото майка му и баща му са го величаели от сутрин до вечер. Мислите ли, че родителите на Саша Везенков са му сваляли звезди, докато е бил малък? Напротив, научили са го на труд, на доблест, на смирение, на скромност. Нека се учим от тях, от родителите на най-добрия баскетболист в Европа и един от най-добрите реализатори в историята на европейския баскетбол. Везенков е еталон, но преди да се превърне в такъв, той е бил просто едно дете, което е обичало да играе баскетбол.

- Как постъпвате с подобни родители?

- Аз не съм възпитател. Особено на възрастни. Подобни родители ги пращам у дома, заедно с децата им. Това е обречена кауза, а и аз съм длъжен да се погрижа за спокойствието на останалите деца. Откъде-накъде дете, което е добре възпитано, трудолюбиво е, слуша треньорите си, има родители, които стоят зад гърба му, но не се месят в работата на треньорите, ще страда от поведението на възрастни хора, които смятат, че света се върти около тях и около тяхното дете? Аз не съм дошъл в България нито да се карам с родители, нито да превъзпитавам родители, нито да превъзпитавам разглезени деца. Тук съм, за да работя с тези, които искат да работят с мен, имат желание да ме чуят и искат да вървим напред заедно. Родителите, без значение от техния статут в обществото и от техния финансов статут, имат отговорността да закарат детето си на тренировка и да го приберат, ако имат тази възможност, защото не всички родители имат време, средства и личен автомобил. Тяхна отговорност е детето да има храна на масата, да има спокойна среда у дома, да има какво да облече и да обуе на краката си. А когато детето изгуби мач, никога не го питайте защо, никога не го питайте колко точки е вкарало, нито колко точки е вкарал приятеля му. Прегърнете го и му кажете, че утре е нов ден и трябва да опита отново.

Следвай ни:

Снимки: Sportal.bg