Убедителната победа в полските парламентарни избори, спечелена от консервативната (традиционалистка според някои) партия "Право и справедливост", предизвика доста емоции, пише изданието "Русия в глобалната политика". Загриженост в Берлин например. Там помнят, че в средата на миналото десетилетие, когато лидерът на ПиС Ярослав Качински бе премиер, Варшава не криеше колко бдително следи германците, с охота припомняйки миналото. Видният либерален мислител от Великобритания Тимоти Гартън Аш подхвърли, че популисткият и антиевропейски (от негово гледище) уклон на Варшава е особено опасен днес, когато източно от Полша е израснала "агресивна Русия", а на запад - Германия, претоварена с нови и нови належащи задачи. Най-убедените противници на Полша плашат с "орбанизация" на страната (т.е. че ще поеме по пътя на Унгария, поставяща под съмнение европейските догми), ако не и с "путинизация" . . . На фона на напрегнатата Европа, Русия реагира с учудващо безразличие. Основания за радост в руснаците естествено няма. Качински и съратниците му не крият, че виждат в Русия зловредна империя, а самият партиен лидер май е убеден, че през 2010 г. брат му Лех е станал жертва не на съдбовни обстоятелства, а на руски заговор. Спокойствието ни пък идва оттам, че украинската криза премаза като валяк полско-руските отношения и практически няма накъде повече те да бъдат влошени. Размразяването от края на първото и началото на второто десетилетие от века безвъзвратно отмина. А фактът, че консерваторите още по-шумно и упорито от либералите настояват за голямо военно присъствие на НАТО и САЩ на полска земя, не променя същността на нещата. Първо, днешните тенденции сочат, че това присъствие ще се засилва. Второ, специфичната репутация на ПиС може да въздейства по-скоро като възпиращ фактор за големите натовски страни, които вземат решенията. Така или иначе, в двустранните връзки едва ли се очакват новини. Доколко ще се трансформира общият европейски контекст, щом ПиС поеме отново властта? Полша потвърди стабилността на тенденцията към движение надясно, очертал се вече в много страни от ЕС. Полският завой е по-важен от промените в други държави, тъй като през последните години Варшава се нареди сред влиятелните европейски столици; с цялото уважение към унгарците - не е като Будапеща. Не само защото страната е голяма за европейските мащаби. Полша е основната "история на успеха", стожер не само за Източна Европа, но и за цялото идейно скеле на новата европейска интеграция (след Студената война). Както и по-рано, Полша бе символ на страна, станала жертва на великодържавни интриги и сговори, а след това - на съпротива срещу чуждо влияние (обобщавам тук популярните представи, без да търся нюанси). От 1989 г. страната олицетворява възраждането на Източна Европа, новото й сливане в едно цяло с културно-историческата й люлка. Западноевропейците виждаха тук един вид морално "изкупление" заради минали грехове пред малките нации, неведнъж предавани от грандовете. Полша постигна доста неща в структурните преобразования от 1990-те и 2000-те, затова икономическите неуредици, разтърсващи Европа, й се отразяват по-леко в сравнение с много други. А изместването на центъра на политическата тежест в рамките на ЕС, обусловено от най-различни процеси, превърна Полша и в политически играч от тежка категория. Варшава не успя да застане в първата редица (там впрочем днес няма други, освен Германия), но в по-задната вече всъщност стои наред с Париж и Лондон, дори може би изпреварва Рим и Мадрид. Тази йерархия безспорно е твърде условна и зависи от конюнктурата. Украинската криза например рязко вдигна значимостта на Полша като "фронтова" държава, а бежанският поток обърна вниманието в южна посока. При все това съществуването на полския фактор в Европа е трудно оспоримо, с което не могат да се похвалят много други уважавани и жънещи успехи страни. На този фон деснотрадиционалисткият уклон на Варшава означава повече, отколкото просто смяна на властта в една от страните. Европейският съюз среща най-сериозни системни предизвикателства и главното сред тях е ситуацията с бежанците. Събитията от тази есен откроиха сериозна пукнатина между западната и източната част от континента (както лятото и Гърция демонстрираха разцеплението между Севера и Юга) - разногласия по въпроса как да се чертае курсът на ЕС в новите условия. Бурните обвинения към Централна и Източна Европа, че "не са дорасли" да схванат що е истинска солидарност, не засрамиха тази част от континента и тя не се хвърли да приема предписаните квоти. Полското правителство, приключващо мандата си, гледаше крайно неодобрително на берлинско-брюкселските нововъведения в тази сфера, но не тръгна срещу тях. Новият кабинет най-вероятно ще избере далеч по-ярко изразена позиция по въпроса. Така ще поеме лидерството в недоволната група страни, чакащи някой да даде тон. И ще влезе в клинч с Германия, настояваща (макар и с далеч по-малко плам) за повече щедрост. При всяко положение полските промени са поредният етап в процеса на дълбоката европейска трансформация, развиващ се пред очите ни. /БТА/