С внушителния си ръст от 217 сантиметра и обувки 50-и номер, полският център Бартоломей Лемански трудно може да остане незабелязан на волейболното поле. Въпреки това състезателят отсъстваше от представителния тим на родината си в продължение на цели седем години. Считан някога за един от най-ярките таланти на полския волейбол, той премина през изключително тежък период извън терена – психологически срив, загуба на удоволствието от играта и реални намерения да прекрати завинаги спортната си кариера.

След като потърси специализирана помощ и получи безрезервната подкрепа на своите най-близки хора и годеницата си, Лемански успя да преоткрие страстта към играта. През изминалото лято селекционерът на Полша Никола Гърбич му гласува доверие, на каквото самият волейболист вече едва ли се е надявал.

Завръщането му се превърна в истински триумф. След седем години без мач за националния отбор, Лемански приключи сезона с две златни отличия – от Лигата на нациите и от Европейското първенство. Той не просто беше част от шампионския състав, но и имаше решаваща роля за успехите. В изиграните 23 официални двубоя центърът записа 59 успешни блокади – най-доброто постижение сред всички европейски волейболисти през представителния сезон. Във финала на Лигата на нациите показа стопроцентова успеваемост в атака, а в мача за европейската титла бе третият най-резултатен играч за Полша. Като заслужена награда, на 30-годишна възраст, той получи и първото си индивидуално отличие в мъжкия волейбол.

„Имаше момент, в който наистина не таях никаква надежда, че отново ще получа такъв шанс. Радвам се, че се възползвах максимално, защото приключваме сезона с две златни отличия. Дори това да беше само един сезон и всичко да приключи дотук, съм безкрайно благодарен за предоставената възможност“, заяви развълнуваният Лемански след финала.

Мястото му в титулярния състав бе продиктувано и от стеклите се обстоятелства около контузиите на негови съотборници.

„Още в началото казах, че това се дължи отчасти на факта, че двама от основните ни състезатели имаха здравословни проблеми и трябваше да запълня празнината. За съжаление такъв е спортът – резервата получава шанс заради лошия късмет на титуляря. Пожелавам на момчетата бързо възстановяване, за да можем догодина отново да се конкурираме за място в тима.“

По време на финалния мач не липсваха и моменти, в които съдбата сякаш реши да му върне отнетото през трудните години.

„Спомням си този жест на съдбата. Сгреших при изключително важна топка, но точката беше за нас, защото съперниците докоснаха мрежата. Тогава си помислих, че просто нямаме право да изпуснем този шанс. Изглеждаше сякаш късметът се усмихна точно на нас. Имахме лек спад в този гейм, когато ни притиснаха, но завършихме сезона с отличие. Мисля, че вече няма да анализираме двубоя... освен ако Никола не ни събере веднага да гледаме видео, макар че се надявам да не го направи“, пошегува се центърът.

Относно психологическото напрежение във финала Лемански отбеляза, че за селекция с толкова опитни играчи, свикнали с битките за титли, овладяването на емоциите е въпрос на рутина и характер.

Запитан какво символизира златният медал на гърдите му, Лемански сподели за дългия и трънлив път, който е извървял:

„В този медал е събрана цялата ми история. Чух вече няколко пъти, че тя е доста необичайна, и се надявам да послужи за вдъхновение. Бях на крачка от решението да сложа край на всичко и да напусна спорта. Беше ми изключително тежко психически. Но благодарение на най-близките ми, моята годеница и професионалната помощ, която потърсих, успях да преодолея проблемите и отново да се радвам на волейбола. Формата ми се подобри и успях да стигна отново до националния тим.“

След всички житейски и спортни изпитания европейският шампион не скри признателността си към съотборниците, треньорския щаб и най-близките си хора, помогнали му да извърви пътя обратно към върха.

В крайна сметка той едва ли би могъл да опише по-ясно и въздействащо какво точно означава за него спечеленото златно отличие в Милано.

„За мен в този медал наистина е събрано абсолютно всичко. И това ще остане така завинаги.“

Трябваше му единствено търпение и непоколебима надежда, за да преоткрие отново любовта си към волейбола и да се наслаждава истински на играта.

Миляна Рогач, meridiansport.rs

Следвай ни: