Джанлоренцо Бленджини: Във Филипините не вдигнах телефона дори на Хулио Веласко

Не трябва да прехвърляме твърде много отговорност на момчетата, смята селекционерът

От няколко седмици насам един италианец е любимец на народа в България. Джанлоренцо Бленджини, въпреки солидната си визитка в чужбина, стана известен у нас, след като изведе волейболните ни национали до финала на световното първенство във Филипините.

Самият Кико, както го наричат най-близките, е един от най-успешните треньори в родината си. През 2016 година той изведе "Скуадра Адзура" до среброто на Олимпийските игри в Рио де Жанейро.

Във визитката му личат още 3 титли на Италия с Лубе (Чивитанова), както и 2 Купи на страната. Сега целта пред Бленджини е да постигне нови върхове с младия български национален тим, а началото бе повече от обещаващо.

Олимпиадата в Лос Анджелис през 2028 година е приоритет в програмата на италианеца, който отдели време за читателите на „Тема Спорт“ преди заминаването си за родината.

– Г-н Бленджини, кое чувство надделява след спечеления сребърен медал на световното първенство във Филипините?

– Доминира щастието. Да ви кажа честно, да видя толкова много хора в България щастливи наистина ми напълни душата. И всичко това заради резултата, който постигнахме. Това е невероятно! И незабравимо! Защото тук не говорим за волейболните хора или за такива, които се вълнуват от спорта. Направихме щастливи обикновените хора. И това за мен е най-скъпият медал, защото моите волейболисти станаха модел за подражание на всички. И се радвам за тях, защото те са добри момчета.

Те не са просто добри играчи. Те са добри хора.

И това е благодарение на техните семейства. Те са толкова силно свързани с фамилиите си. И това за мен е много важно.

– Усетил сте това нещо. Усетил сте и че хората, които ви посрещнаха на площада, не бяха непременно луди по волейбола. Някои от тях със сигурност са започнали да ви гледат от четвъртфинала срещу Съединените щати нататък.

– Това е истинска лудница. Момчетата станаха не просто идоли на децата, но според мен и модели за подражание. Поздравяваха ни всякакви хора – мъже, жени, деца, възрастни хора. От прозорците, от колите, по улиците, свиреха клаксони. Беше страшно емоционално за мен.

– Не беше ли нещо подобно в родната ви Италия след сребърния медал на олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 година макар да си мисля, че там по подобен начин ще посрещнат след титла?

– Не, ситуациите са различни. Но никога досега не съм изживявал подобно нещо. През целия си живот.

– Кога разбрахте, че тези момчета са специални? Кога си дадохте сметка за това?

– Не знам. Не бих казал, че е имало определен момент. Когато реших да приема предложението, отправено от Българската федерация, бях усетил, че е възможно да изградим нещо ново. Че можем да мечтаем за класиране на Олимпийските игри в Лос Анджелис. И се опитваме сега. Процесът тече. И сега най-важното е да се справим със ситуацията, да задържим нивото, да не сменяме отношението ни към работата. Трябва да не променяме манталитета си, да се подобряваме във всичко, което можем да променим и което е в нашите сили. В спорта трябва да вкарваш енергията си в това, което е в твоя контрол. Не всичко можеш да контролираш, защото срещу себе си имаш опонент, случват се контузии и всякакви други ситуации. Тях не можеш да ги контролираш. Не съм забравил, че бяхме само на един мач от това да се класираме за финалите на Волейболната лига на нациите. Това щеше да е невероятно. Смятам, че тайната на нашия успех през това лято беше, че изкарахме всеки един ден с мисълта за следващия, без да гледаме далеч напред в бъдещето. Всеки около нас говореше за процеса, за предстоящото по-нататък. И тогава казах: Да, гледаме бъдещето, но трябва да работим всеки ден. Понякога да мислиш твърде напред е удобно извинение да не даваш всичко от себе си. Утре, утре, утре.

Няма утре! Важно е какво става днес. Бъдещето е сега.

– Владо Николов написа в книгата си за този легендарен лагер в Пазарджик миналата година. Дали там не беше моментът, в който видяхте отбора и момчетата по друг начин?

– Това беше важен тест. Макар че идеята ми не беше да ги тествам. Беше стечение на обстоятелствата. Просто тогава търсех място, което има хотел и зала на близко разстояние, за да можем да работим спокойно. Пристигнахме в Пазарджик и имаше проблеми с климатизацията. И на момчетата не им дремеше. Тренираха здраво, знаейки, че не предстоят мачове. Тогава не се готвехме за състезание, Лигата на нациите вече беше приключила, нямаше турнир. Нямаше Европейско или Световно, за което да се готвим. Просто бях помолил федерацията да имаме възможност да се опознаем с играчите през юли и август и да поработим заедно. Бяхме в такава ситуация и те работеха сякаш е нещо нормално да тренираш на 43 градуса. Беше откачено. И на мен тогава ми стана ясно, че тези момчета имат специално отношение към процеса.

– Какво разбрахте за отбора след Световното?

– Не бих казал след, а по-скоро по време на… Те израстваха. И осъзнаха, че имат сили да се състезават. Това световно показа, че всеки може да загуби от всеки, говоря генерално. Затова сега е важно да запазим това отношение към работата и да ни е страх да загубим.

– Какво ви накара да вярвате, че системата с трима посрещачи ще донесе резултат след само 40 дни подготовка?

– Познавах си отбора и играчите. Знам качествата им. И решихме технически проблем с посрещането, защото знаехме, че сменяме либерото. Не беше лесно, защото Мартин Божилов беше решил да спре след Лигата на нациите и трябваше да имаме добър баланс в посрещането. В някои ситуации в атака не беше лесно. Сега вече е лесно да кажем: „Беше фасулска работа“. Със сигурност не знаеш какво те чака като вземеш подобно решение. Същото се отнася и за самия мач – когато пусна някого от резервите. Не знаеш дали той ще се включи добре, както направиха Георги Татаров на четвъртфинала срещу САЩ или както Преслав Петков на полуфинала с Чехия. Същото се отнася и за системата на игра. Иначе в случая намерихме баланса в посрещането, също така и в атаката. Опитахме и първенството ни даде отговорите.

– Как виждате следващите стъпки пред отбора в бъдеще?

– Казах ви вече, че нашето мото беше мисълта за днешния ден. Сега става все по-трудно, защото вече всеки знае, че имаме технически качества и добри индивидуалисти. И

бъдещето за отбора ще бъде доста по-трудно. Вече всеки ще ни чака.

Но бих казал отново същото – трябва да даваме максимума си всеки ден и да не мислим твърде далеч в бъдещето. И да задържим това отношение и начин на работа. Това ще е рецептата и следващото лято.

– Това ли ще е и голямото предизвикателство пред отбора догодина?

– Да, да задържим това отношение към процеса и начина си на работа. Предстоят ни Лига на нациите и европейско първенство тук, в България. Идеята обаче не е да мислим за тези първенства с идеята „Искаме да сме на финалите на единия турнир и в четворката на другия“. Просто трябва да работим здраво всеки ден. И тогава ще видим какво ще стане. Това можем да контролираме. Не можем да контролираме резултатите. Може някой път да срещнеш съперник в най-доброто му състояние, а ти да имаш лош ден точно тогава. Това не можеш да го контролираш.

– Според мен по-високата отговорност и очакванията ще бъдат другото голямо предизвикателство.

– Разбира се. И това не зависи само от нас. Тук е важно и друго – да не прехвърляме толкова много отговорност на плещите на тези момчета. Те нямат нужда от излишно напрежение. Те самите са достатъчно амбициозни. Няма нужда и ние да им добавяме още товар. Те знаят какво трябва да се направи. Важното е да контролираме това, което зависи от нас. И да останем същите – независимо дали печелим или губим. Да запазим вярата в процеса без значение от резултата.

– Мисля си, че това е едно от големите ваши постижения с отбора. Това, че се смени манталитетът. Този отбор не се предава. Нещо, което ни е било проблем през годините. Сега сякаш чипът е сменен. Как стана това?

– С разговори точно в тази посока – „Момчета, не се променяйте, следвайте пътя“. Стресирам ги много, казвам ви. Горките те. След победа: „Момчета, не се променяйте, искам същото отношение в тренировките“. Минахме през тежки ситуации. Връщам се към Лигата на нациите, където да спечелим два мача поред ни беше проблем. Сега на световното направихме серия от 6. В началото на юни за пръв път взехме два мача един след друг. И третият (срещу Турция в Бургас, б.а.) ни беше слаб. И тогава седнахме и говорихме. Обсъждахме как ще се справим с първия финал, който ни чака. Това беше двубоят срещу Иран, в последния кръг от груповата фаза в Лигата на нациите. Той можеше да ни класира за финалите на турнира, ако го бяхме спечелили. И не можахме да се справим с това. Може би просто не ни стигна времето. Знахме, че е толкова важен час преди мача и беше невъзможно да променим нагласата. Но затова трябва да се говори. И най-важното – трябва да усещаш болка. Някой ще каже: „Няма значение, те са млади, нормално е да губим“. Съгласен съм, но ако не усетиш болка, не помниш. Ако в подобна ситуация изпиташ болка, помниш. Не забравяш. И си казваш: „Не искам да ме боли пак“. И това е важно да се подобрява. Винаги.

Пази отбора от телефоните с личен пример

Огромно предизвикателство пред Бленджини е да опази волейболистите си от разсейването с мобилните телефони и социалните мрежи. За младите играчи това е опасна територия, която може да доведе до главозамайване, ако няма подходящ контрол. Само за пример – Симеон Николов има 1,5 млн. последователи в Тик-ток и около половин милион в Инстаграм. Но за щастие огромният интерес не влияе върху представянето на водещия ни разпределител.

„Много е трудно да ги опазиш от социалните мрежи – признава Бленджини. –  За да растат обаче, не можеш да ги натискаш твърде много. Важно е да им дадеш някакъв пример. Какво можеш да направиш? Да им вземеш телефоните ли? Това не са отношения, които обичам. Моят начин е да им покажа какво е отговорно поведение с личен пример. Но ти трябва да го спазваш. Аз тотално си изключих телефона. Вероятно сега много хора ме мразят, защото не отговорих на нито един човек по време на световното първенство. Казах на жена ми, която се побърка, стана секретарка в течение на шампионата. Казах ѝ: „Кажи на този, този и този, че ще говоря след първенството, искам да се концентрирам“.“

Бленджини силно вярва в личния пример.

„По време на шампионата във Филипините не вдигнах телефона дори на Хулио Веласко, който за мен е семейство. Докато течеше първенството, говорих само с жена ми и дъщеря ми, добавя италианецът. –  Исках да съхраня психическата си енергия. И това нещо го казах на момчетата. Но им казах и още: „Юнаци, правете каквото искате. Ако ми вярвате, правете като мен. Ползвайте телефоните възможно най-малко, влизайте в социалките възможно най-рядко“. За щастие безжичният интернет в хотела ни помогна, защото не работеше добре (Смее се). И това беше супер.“

Доволен от храната в България

За почти година и половина в България Бленджини е само с положителни впечатления от страната.

„Знаете ли, сега е лесно. Но честно казано, се чувствам добре от самото начало тук. Да ви кажа, не обичам щампите. Не само тук. Където и да е. Когато някой каже „италианецът, българинът, германецът“. Всеки човек е отделен индивид. Можеш да срещнеш много читави хора в Италия, но също така и лоши. Същото важи и за тук. Мразя генерализацията и общите заключения. Тук срещнах много готини хора. Да, не всички са такива. Мога да кажа и още нещо. Тук ям много добре. Не знам защо, но когато италианец излезе в чужбина, всички от родината го питат: „Как е храната там?“ И трябва да кажа, че си хапвам много добре тук. Обичам България.“

След високия резултат във Филипините италианецът отправи и своята благодарност.

„На първо място искам да посветя успеха на на семейството ми – на съпругата ми и на дъщеря ми. Те са до мен и в добро, и в зло. Преживяват емоциите, всекидневните проблеми, започна Бленджини. –  Освен това бих посветил успеха и на моите момчета, на щаба. Всички се трудиха много здраво. Бяхме заедно. И не на последно място бих посветил медала на всички хора, които ни чакаха в София, за да ни посрещнат. Това за мен е незабравим спомен. Тотално необичайно за мен, но толкова красиво!“

Петър СТОЯНОВ, “Тема Спорт”

Снимки: Борислав Цветанов | Снимки: Владимир Иванов | Снимки: Борислав Трошев | Снимки: Startphoto