В близо 95 минути разговор международният български волейболен съдия Ивайло Иванов разказва как е станал съдия, как се справя с натиска и видеопроверките и какво плаща за страстта си към волейбола.
Според него практиката в България е добра основа за най-високото ниво.
От татуировката до Париж
Подкастът VOLLEYCAST започва с татуировката на Олимпийските кръгове, която Иванов си е направил след квалификацията за Игрите. Той признава, че е искал да е скрита, за да не се набива на очи:
„Защото аз не исках да се вижда толкова явно… Не е общоприето и не е много нормално съдията да излезе отгоре и да е целият в татуировки.“
Като юноша Иванов разбира, че няма да стане голям състезател, и избира да остане във волейбола като съдия. Мечтата му е била Олимпиада, но като съдия, а не като играч.
Пътят нагоре
В началото на 90-те Иванов играе в школата на Славия, но още тогава му е ясно, че няма да стигне до върха. Съдия става след курса на Славия. Това е началото на пътя му „от кота 0 нагоре“. Курсът дава трета категория. След изпит се стига до втора, първа и национална категория. След националната категория следват три години наблюдение, за да се явиш на курс за международни съдии.
Курсът в Бахрейн:
Него Иванов минава през 2006 г. Спомня си и баджа от първия си мач в Шампионската лига през 2009 г.
Школата в България
Темата, която дава заглавието на статията, идва в разговора за връзката между българската практика и големите турнири.
Гьонов: „Трябва да си леко луд според мене, за да си съдия в който и да е спорт в България.“
Иванов: „Не знам дали трябва, ама помага.“
Новите правила и видеопроверката
Иванов обяснява новите правила за пускането на топката. Според него носената топка винаги е била грешка, а преди промяната борбата на мрежата е стигала до крайности. Правилата са тествани през лятото и вече важат във всички първенства, включително евротурнирите. Нападателният удар не се променя, а пускането трябва да е „кратък контакт, в една посока“. Той подчертава, че преценката е субективна:
„Теория всеки знае… Има ли момент на задържане или няма, това е преценка на всеки човек.“
За видеопроверките казва, че технологията помага, но е несъвършена. Камерите не винаги хващат кадъра с най-голям контакт на топката с пода. Затова на спорния кадър от финала на Шампионската лига през 2017 г. между Тренто и Зенит топката му
изглежда вътре, като допуска, че това е „чисто теоретично“.
200 решения в един мач
Иванов настоява, че хората трябва да разберат натиска върху съдията:
„Ако са около 200 точки, това са 200 изсвирвания, 200 решения. Ако съдията сбърка един или два пъти, това тенденциозно ли е? Нарочно ли е? Обаче всички се обръщат към съдията.“
Според него добрият съдия трябва да е „невидим“ и не бива да става главна тема на мача. Затова не харесва да се прави футболна аналогия, когато отборът загуби с 3:0 и вината се търси в съдията.
Червеният картон
Иванов обяснява, че дава картон рядко. Предпочита да спира проблема рано, с поглед или жест:
„Аз съм винаги бил привърженик с игра да се спечелва гейм, съответно мач, а не с някакви административни решения.“
Според него трябва да се различава емоцията от провокацията. Затова следи кои състезатели са емоционални и кои търсят границата.
Хоби, а не професия
Той разказва, че от много години не ползва лятна отпуска, а използва неплатен отпуск и работа от вкъщи, за да пътува. Изброява маршрут от Бразилия до България, после до Канада, след това пак до България и към Филипините, при разлика във времето от 7–8 часа. На въпроса каква е цената, отговаря: „Личният живот, свободно време, почивки.“
Хейтът
Иванов казва, че най-неприятни са личните обиди, особено анонимните в социалните мрежи. Хейтът понякога значи, че вървиш в правилната посока.
“Имаше хора, които са ми казвали, че няма да съм съдия, а „минаха години и аз съм тук, тях ги няма“.
Най-шумните зали
Иванов разказва за залите, в които е свирил:
Кения:
На африканското първенство при жените залата е официално за 4700 души, но на финала е имало над 7000.
Иран:
Шумът е непрестанен, с вувузели.
Бразилия:
Атмосферата е като на карнавал, със самба и барабани.
Полша:
Залите са пълни, шумът е хубав, но няма агитки като във футбола.
Най-хубавият мач
На въпроса кой е най-хубавият му мач Иванов отговаря:
Четвъртфинал в Париж, Италия–Япония… Аз въобще не усетих кога е минало времето.“
Мачът е бил над три часа, без скандали и почти без видеопроверки.
Следвай ни:
