Съпругата на Диого Жота с разтърсващ разказ за фаталната нощ, отнела живота на звездата на Ливърпул

През лятото на 2025 година Диого Жота преживяваше върха в своя житейски и професионален път. След като триумфира във Висшата лига с Ливърпул и вдигна трофея от Лигата на нациите с екипа на Португалия, офанзивният футболист се врече във вечна вярност на любовта от детските си години Руте Кардосо. Само единадесет дни след сватбеното тържество обаче щастието бе разбито от неочаквана трагедия. Наетият автомобил „Ламборгини“, с който португалският национал и брат му Андре Силва пътуваха през Испания към ферибота за Великобритания, катастрофира тежко на автомагистралата, отнемайки живота и на двамата.

Смъртта на братята предизвика вълна от скръб в цялата футболна общественост. Емоционалната биографична книга „Диого Жота: Завинаги в нашите сърца“ събира спомените на най-близките му хора, треньори и съотборници, сред които Вирджил ван Дайк, Джордан Хендерсън, Юрген Клоп и Арне Слот. Изданието пресъздава детайлен портрет на обичания номер 20 на мърсисайдци, а в първата глава неговата вдовица Руте разкрива с болезнена откровеност хронологията на часовете преди фаталната вест.

По думите на Руте наемането на спортни автомобили от марките „Ферари“ и „Ламборгини“ е било напълно необичайно за Жота.

"Беше изненада. За разлика от повечето футболисти, които си падат по луксозни автомобили, бижута и часовници, Диого никога не се е интересувал от подобни неща. Той беше напълно доволен от колите, които вече имахме", разказва Руте и допълва: „И така, може би именно защото никога не е проявявал особен интерес към автомобилите, той реши да се възползва от възможността и да покара „Ферари“ преди сватбата ни. След това нае и „Ламборгини“, което трябваше да върне в Сантандер.“

Лятната програма на нападателя в Португалия била натоварена с възстановяване след хирургическа интервенция, гостуване на сватбата на вратаря на Уулвархамптън Жозе Са и собственото му бракосъчетание. След като изпълнил всички ангажименти, на 2 юли Жота и брат му потеглили към Сантандер. Преди да тръгнат на път, двамата се отбили в дома на сестрата на Руте за прощална семейна вечеря. За да разделят дългия маршрут, те планирали междинно спиране за нощувка в хотел в Бенавенте, Испания.

Руте си спомня как след приспиването на децата заварила съпруга си и Андре готови за тръгване. Малко след потеглянето им тя изпратила съобщение с пожелание за лек път. Жота отговорил с емотикон, а тя го предупредила да внимава и да не отделя поглед от пътното платно – това се оказва и последният отговор, който получава от него.

„На сватбата ни аз и шаферките бяхме подготвили изненада за него – танц. В нощта на инцидента, около 22:40 ч., фотографът ми изпрати видео от изпълнението, което аз препратих в общия ни чат. Те отговориха, че Диого изглежда така, сякаш се влюбва за първи път.“ Искайки да сподели видеото, Руте изпраща още едно съобщение на съпруга си. „В него пишеше: „Като спреш, имам едно видео да ти покажа“. Съобщението е доставено, но така и не е прочетено.“

Разбира се, Руте знае, че Жота е на път, така че едно непрочетено съобщение не е повод за тревога. Всичко изглежда така, сякаш върви по план. „Междувременно един мой чичо, който работи в Испания, току-що се беше върнал от пътуване. Обадих се на леля ми, за да ѝ кажа, че в петък заминавам при Диого в Ливърпул, и ги попитах дали не искат да се отбият у нас преди това. След като леля ми и чичо ми си тръгнаха, погледнах часовника си и си помислих, че вероятно е време Диого и Андре да пристигат в хотела. Изпратих му още едно съобщение, просто с въпроса: „Е?“ Този път до съобщението в WhatsApp се появява сива отметка, но втората отметка – която потвърждава доставянето – липсва. Разтревожена, Руте изпраща „още едно, после още едно... но нито едно от тях не беше доставено“. Има още нещо, което можеше да опита, за да успокои нарастващата си тревога: да изпрати съобщение на Андре. „Това също не беше доставено.“

Руте започва да трепери. Въпреки опитите на близките ѝ да я успокоят с предположения за изтощена батерия или липса на покритие на мобилната мрежа по магистралата, тревогата бързо отстъпила място на нарастващ ужас, че се е случило най-лошото.

„Откакто се роди първородният ми син, започнах да се страхувам от безброй неща. Само седмица по-рано с Диого разговаряхме точно за това – за ужаса, че децата ни могат да останат сами, ако нещо се случи с нас. Когато видях, че съобщенията ми изобщо не се доставят, целият този мрачен песимизъм ме връхлетя с пълна сила“, спомня си Руте.

Водена от инстинкт и тревога, тя веднага се свързва с приятелката си Катарина, за да разбере дали е резервирала стая за Диого и Андре в хотел в Бенавенте. Оказва се, че Катарина не е направила резервацията, но знае името на мястото. Без колебание Руте звъни на рецепцията с въпрос дали са се настанили двама мъже, които предварително са предупредили, че ще пристигнат късно – двама братя със зелено „Ламборгини“.

Отговорът на служителя прозвучава напълно безучастно: не, такива гости все още не са пристигали.

Обзета от нарастващо безпокойство, Руте звъни на приятелката на Андре – Паула. Тя също потвърждава, че не е разговаряла с него от часове. Руте я моли да продължи с опитите да го набере, докато самата тя прави всичко по силите си, за да разплете ситуацията. Бездействието и простото чакане са непосилни.

Тя прави опит да получи информация от местната болница в Бенавенте, но оттам отказват да предоставят каквито и да било детайли по телефона.

Следва безуспешен опит за връзка с испанската полиция. Нервите ѝ вече са опънати до краен предел. Тогава сестра ѝ Лидия предлага друго решение: да потърсят чичо им Витор, който работи като шофьор на камион и би могъл да се сдобие с повече информация чрез пътните служби.

„Обадих му се и му обясних, че нямам никаква връзка с Диого и че двамата с Андре все още не са пристигнали в хотела. Помолих го за съдействие“, разказва Руте.

От другата страна на линията Витор моли племенницата си за търпение. Той взима друг телефон с испански номер и избира пътната полиция, като същевременно държи отворена линията с Руте на португалския си апарат.

След малко Руте чува думите на чичо си към испанските власти: „Да, двама братя“.

В този миг я пронизва непоколебимата сигурност, че се е случило най-лошото. И все пак надеждата се съпротивлява.

„Със сестра ми бяхме объркани. Откъде изобщо знаеха, че са братя?“

Мислите трескаво търсят успокоение: може би става дума за лек инцидент, може би телефоните им са се счупили и съвсем скоро всичко ще бъде наред.

„Изведнъж чичо ми поиска да говори със зет ми Нуно. В нощната тишина чувах всяка отделна дума. Разбрах, че чичо му казва: ‘Изнасят телата’. Струва ми се, че добави и ‘към моргата’, но в този момент съзнанието ми просто блокира.“

„Тела? Зет ми застина на място. Сестра ми издърпа слушалката от ръцете му. Единствената ми мисъл беше да звънна на бащата на Диого и да му кажа: ‘Трябва веднага да дойдеш тук’. Обадих се и на приятелката на Андре със същите думи: ‘Паула, идвай веднага’.“

Паниката окончателно разкъсва спокойствието, съпроводена от натрапчива нужда от непрекъснато движение.

„Започнах да проумявам, че това може да е истина, въпреки че отчаяно исках да вярвам, че е невъзможно. Според часовника ми онази нощ съм изминала 11 километра, просто обикаляйки без спир в двора на сестра ми.“

Двама психолози от Националния институт за спешна медицинска помощ вече са на място, за да окажат подкрепа на Руте и семейството, когато чичо Витор звъни отново. Този път новината трябва да бъде чута лично.

На линията се включва испански полицейски служител. След като потвърждава, че разговаря с Руте Кардосо, и заявява, че документите за самоличност на Жота са у него, той съобщава официално: „С настоящото констатирам смъртта на Диого Жозе Тейшейра да Силва, роден на 4 декември 1996 година.“

Руте застива, преди да успее да пророни сълза. Отричането продължава да надделява – тя отказва да приеме чутото. Майка ѝ и свекърва ѝ избухват в съкрушителен плач. Руте продължава да крачи трескаво, черпейки от последните си сили в стремежа си да отхвърли реалността.

В съзнанието ѝ изплуват спомени как винаги се е шегувала с Диого за късмета му и за това как всичко в живота му – и в личен, и в професионален план – винаги се е развивало успешно.

„Не спирах да повтарям на приятелката ми Катарина: ‘Това е някаква нелепа шега, не може да бъде истина. Няма начин на този свят това да се случва!’“

Минутите се нижат бавно и тежко, превръщайки се в цяла вечност.

„Сестра ми ме прегърна силно и ми каза най-точните думи. Едва тогава започнах да приемам. Да разбирам.“

С делови тон испанската полиция уведомява съпругата на Жота, че ще трябва да посети моргата, за да прибере личните вещи на двамата братя.

„Казах на шофьора, че настоявам да минем по абсолютно същия маршрут, по който са пътували те. Представях си, че след толкова часове няма да е останало нищо, но исках да видя точно къде е станало. Когато обаче стигнахме до фаталния 64-ти километър, останките от автомобила все още бяха там.“

Руте прави опит да излезе от колата, но задните врати остават заключени.

Обзета от ужас и удряща по стъклото отвътре като изплашено дете, тя хуква към мястото на събитието. Полицай обаче я спира навреме и я убеждава да остане на дистанция, за да не се запечата тази кошмарна картина в съзнанието ѝ. Съкрушена, тя се вслушва в съвета му.

След това пристигат в моргата, където бащата на Руте вече ги очаква. Тя моли да види тялото на съпруга си, но получава отказ. Докато чака в помещението, през малък прозорец ѝ показват носилката с Диого и кутията с Андре – и двамата положени в чували.

Връчват ѝ часовника, портфейла и брачната халка на Жота. Телата са преместени в микробуси, а процесията продължава към траурния дом, преди да се отправят обратно към Португалия.

По време на пътуването Руте остава в микробуса редом до тялото на Диого, придружавана от Катарина. Накрая, победена от крайно изтощение, тя заспива с мисълта, че всичко това би могло да е просто лош сън.