Превърналият се в легенда за Атлетико Мадрид с 13 сезона в клуба Хосе Мария Хименес разкри наскоро, че е бил диагностициран със Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност ( СДВХ) (ADHD на английски). Това признание на 31-годишния уругвайски централен защитник отново повдигна въпроси в средите на психологията относно точността на подобни оценки и същността на състоянието. От това лято футболистът вече е част от Депортиво Ла Коруня.

В интервю за Уругвайската асоциация на футболистите, цитирано и от изданието „Ла Опинион де А Коруня“, опитният бранител сподели, че наскоро той и 8-годишният му син са получили официална диагноза за СДВХ. Бранителят разказа за преживяното с емоция:

„В училище винаги се справях сравнително добре с уроците, но поведението ми ме проваляше. Горките учителки, на които се налагаше да се справят с мен... Когато ми казаха, че това е наследствено, се разплаках. Наложи се да го обясня на сина си: че е специален, точно като баща си, и че всяка сутрин трябва да взимаме по едно хапче.“

Разкритието предизвика съпричастност сред обществеността, но паралелно с това поднови и дългогодишен научен спор. Дискусията не е насочена към поставяне под съмнение на думите на футболиста, а по-скоро към проблема с все по-честото прекомерно диагностициране и потенциалните грешки при оценката на тези нарушения.

Противоречията около това състояние датират още от първите описания на подобна симптоматика, направени от Джордж Стил през 1902 година, припомня “Ас”. Според утвърдени изследователи и експерти като докторите Уилям Барбарези и Стивън Фараоне, СДВХ представлява реално, универсално и хронично нарушение на неврологичното развитие, характеризиращо се с устойчиви модели на липса на концентрация, хиперактивност и импулсивност. Наръчникът по психични разстройства ДСМ-5 го определя като състояние с ненапълно изяснен произход, въпреки използването на модерен ядрено-магнитен резонанс и идентифицирането на рискови фактори като пренатални усложнения или употреба на алкохол и тютюн по време на бременност. Същевременно нарастват съмненията относно бума на открити случаи в зряла възраст и връзката им с фармацевтичния пазар, имайки предвид, че разстройството традиционно се проявява в ранна училищна възраст.

Специалисти по психология изразяват известна тревога от непрекъснатия ръст на новите случаи. В специализираната литература, като тази в „Наръчник по поведенческа терапия“ на издателство „Дикинсон“, се посочва, че в САЩ има 15 милиона регистрирани случая, а в Европейския съюз те са 3,3 милиона сред децата и подрастващите (като състоянието се запазва в зряла възраст при 85% от момчетата и 61% от момичетата). Интересът към темата е огромен и ежедневно излизат по три нови научни публикации. В глобален мащаб около 5% от децата са с тази диагноза, докато при възрастните процентът е наполовина по-нисък, макар между 20% и 40% от прегледите в детско-юношеската психиатрия да са свързани именно с този казус.

В научната общност съществуват и крайни позиции. Марино Перес, специалист по клинична психология и професор по психопатология в Университета в Овиедо, както и съавтор на книгата „Завръщане към нормалността“, изрази категорично мнение в интервю за испанския вестник „А Бе Се“, заявявайки, че СДВХ не съществува като реална клинична единица, а предписваните медикаменти действат по-скоро като допинг, отколкото като истинско лечение.

От своя страна експерти от сферата на спортната психология и радикалния бихевиоризъм призовават за функционален подход вместо поставяне на етикети. Според тях фокусът трябва да пада върху факторите и стимулите, които провокират определено поведение при конкретния човек. Остава отворен и въпросът за силните странични ефекти от масовото изписване на лекарства при фалшиво положителни диагнози, подхранвано от влиянието на фармацевтичната индустрия, тъй като всеки отделен случай изисква строго индивидуален анализ.

Темата за Синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) в спорта и най-вече във футбола от години предизвиква сериозни полемики. От една страна съществуват опасения от свръхдиагностициране и влиянието на фармацевтичната индустрия, която често налага чисто медикаментозен подход. Понякога се стига и до ситуации, в които подобна диагноза може да послужи като удобно извинение за играч, който трудно изпълнява тактическите указания на треньора си, с цел да намали критиките към себе си.

В публичното пространство не липсват и спекулации. Често се появяват твърдения, че фигури от ранга на Андрес Иниеста или Зинедин Зидан са засегнати от синдрома, въпреки че самите те никога не са потвърждавали подобно нещо. Иниеста винаги е демонстрирал изключителна откровеност – той открито сподели за битката си с депресията, така че липсата на каквото и да е изявление за СДВХ говори сама по себе си. Диагностицирането на това разстройство е изключително сложно и дори най-модерните тестове първоначално могат да не покажат отклонения. Въпреки това се наложи митът, че всеки по-нестандартен футболист на терена задължително страда от хиперактивност, чиито прояви търпят промени с възрастта.

Масовото поставяне на диагнози, описано детайлно от експерти като професорите Гарсия-Пеняс и Домингес-Карал, накара дори международните институции да се намесят. През март 2015 година Постоянният комитет на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа прие Резолюция 2042. Документът призовава държавите членки да въведат по-строги критерии и процедури за избягване на несигурни диагнози, да подобрят подготовката на специалистите и да насочат усилията си към немедикаментозни интервенции, сред които водещо място заема неврофийдбек терапията.

Как всъщност състоянието влияе върху представянето на един футболист? Преди всичко то засяга фокуса и концентрацията в среда, където решенията трябва да се вземат за части от секундата при непрекъснат поток от стимули. Разликата при хората с поставена диагноза се крие в степента на дисфункция и доколко тя пречи на нормалната им дейност, като се отчитат генетичните фактори и възможните съпътстващи състояния.

Лечението често съчетава когнитивно-поведенческа терапия с медикаменти като метилфенидат, атомоксетин (познат като Стратера) или лисдексамфетамин. Употребата на подобни вещества в професионалния спорт обаче изисква повишено внимание. Тъй като част от тях попадат в забранителния списък на Световната антидопингова агенция (АМА), клубните лекари задължително трябва да осигурят Разрешение за терапевтична употреба (РТУ). Само така състезатели като Хименес и много други професионалисти могат да следват предписаното им лечение, без да рискуват наказания при рутинните допинг проверки.

Следвай ни: