Роналдо: човекът, когото никой не изключва и никой не се наема да изгони

"Бар Нило" е рубриката за мнения в уважавания португалски спортен сайт "А Бола" на Луиш Агилар, спортен коментатор:

"Кристиано Роналдо е на 41 години. Нека повторим: 41 години. Във футбола, който "сдъвква" играчите на 30 и ги "изплюва" на 35, Кристиано все още е там. В съблекалнята. В стартовия състав. На снимката. В центъра на всичко. Винаги в центъра на всичко.

Той казва, че когато вече не го искат, е достатъчно да се поговори. Треньорът, президентът. Който и да е от тях. Просто да вдигнат телефона, да уговорят разговор и да обяснят, че е свършено. Тогава Кристиано ще прибере бутонките. Ще затвори куфара. Ще си тръгне. Без драма. Поне така казва той. Който иска, да вярва. И винаги е по-удобно да си представим чисто сбогуване. Ръкостискане. Прегръдка. Едно "благодаря за всичко, капитане". Има само един проблем. Ако този ден настъпи, и не е по инициатива на Роналдо, някой трябва да поеме инициативата.

Жорже Жезуш, въпреки че напомня за статута на Роналдо, вече каза, че миналото не играе. И че в това отношение Роналдо е оставен, както всеки друг, на закона на представянето. Изглежда смело. Но може да е и просто една от онези фрази, които звучат добре. Лесни за произнасяне. Трудни за изпълнение.

Истината е, че Роналдо никога не е бил като другите. Другите биват сменяни. Роналдо превръща една смяна в криза. Другите остават на пейката. Роналдо превръща пейката в референдум. С него или против него. Никога просто футбол.

Срещу Уелс националният отбор не блесна, но спечели. Роналдо тичаше. Роналдо опитваше. Роналдо стреляше. Роналдо вкара гол, който не бе зачетен, защото беше в засада. За няколко секунди всичко се върна към нормалното. Топката в мрежата. Разтворени ръце. Викът. Стадионът кипеше от ритуала. После вдигнаха флага. Голът умря. Дебатът остана жив.

Кристиано все още знае къде ще падне топката. Тялото е загубило скорост, главата е натрупала тревожност, но гладът остава непокътнат. Все още търси пространството. Все още подготвя удара. Все още вярва, че атаката приключва само когато топката стигне до краката му. Но точно тук е част от проблема в националния отбор.

Отборът има бързи играчи. Подвижни играчи. Играчи, които сменят позициите си и се появяват там, където не са били преди две секунди. Но Витиня, Бруно Фернандеш, Феликс или който и да е друг, могат да мислят бързо. Само че след това всички вдигат глави и търсят Роналдо. Винаги Роналдо.

Почти десетилетие това беше правилният избор. Той тичаше повече. Скачаше повече. Стреляше по-добре. Правеше невъзможното рутина. Сега рутината остана. Невъзможното изчезна. И никой не събра смелост да промени навика. Нито играчите, нито предишният селекционер (оттук все още изключваме Жорже Жезуш, защото би било несправедливо да се произнася присъда в едно пътуване, което току-що е започнало).

Роналдо все още може да вкарва. Може ли да реши мач? Разбира се. Може да атакува близката греда. Може да спечели въздушна топка. Може да вкара дузпа. Но вече не може да бъде възприеман като основен играч. Не може да пресира като другите. Не може да ускорява като другите. Не може да участва във всяко движение. Не може да накара тялото си да забрави, че е на 41 години. Колкото и голяма и изключителна да е способността му да бута, лъже и финтира часовника.

И не е жестокост да се каже това. Това е плът. Това е мускул. Това е време. Времето не мрази Кристиано Роналдо. Времето дори не знае кой е той. Не го е виждало в Манчестър, Мадрид или Торино. Не е виждало петте "Златни топки". Не е виждало нищо. Времето просто си върши работата. Всеки ден му отнема по нещо. Половин секунда. Една крачка. Една промяна на посоката. Един скок. Един метър. Във футбола един метър е разликата между гол и засада.

Роналдо отговаря с цифри. Винаги така е отговарял. Показва головете. Показва рекордите. Показва всичко, което може да бъде преброено. Но има неща, които цифрите крият. Колко атаки са "умрели", защото отборът го е търсил? Колко движения не са се случили, защото някой е заемал това пространство? Колко решения се взимат, за да се защити символът? Никой не публикува тези статистики.

Роналдо продава фланелки. Привлича камери. Има милиони хора, които не гледат националния отбор. Гледат Кристиано Роналдо с фланелката на националния отбор. Различно е. Той продължава да играе по спортни и търговски причини. Проблемът започва, когато никой не признава това.

Кристиано казва, че заслужава да бъде там. Че цифрите го доказват. Че продължава да прави разликата. Трябва да вярва в това. Човек не прекарва живота си в разрушаване на граници, подготвяйки се да приеме граница. Говорим за някой, който е изградил цялата си кариера с една дума. И това не беше "да" на празнуването. Беше "не". "Не съм уморен. Не съм стар. Не е свършило." Сега от него се иска да признае това, което е отричал, разрушавал и побеждавал през цялата си кариера.

Може би все още не е нужно да си тръгва. Може би просто трябва да се свие в отбора. Да седне на пейката. Да влезе в 70-ата минута. Да пропусне повиквателна. Да бъде сменен и да продължи да седи. Без жестове. Без страната да обсъжда дали е бил унижен. Да бъде полезен. Да не е задължителен.

Повече от хилядата гола, това е последният голям рекорд, който му липсва. Да се научи да не е центърът. Да приеме, че отборът може да печели без него. Да разбере, че намаляването на собственото му пространство не заличава предишното величие. Но това изисква две смелости. Смелостта на Роналдо да слуша. Смелостта на Жорже Жезуш или Проенса да говорят.

Кристиано твърди, че е достатъчно да му кажат. Тогава кажете. Кажете, когато дойде моментът. Кажете, гледайки го в очите. Кажете, без да се извинявате. Кажете, без да превръщате благодарността в подчинение. Португалия му дължи спомен. Не му дължи бъдещето.

Докато този разговор не се случи, всичко ще продължи по старому. Роналдо в центъра на наказателното поле. Роналдо в центъра на снимката. Роналдо в центъра на въпроса. Не се знае дали все още е там, защото никой не може да го изгони. Или никой не го гони, защото той все още е там."

Снимки: Gettyimages