Якуинта: Спечелих Световно, а ме смятат за мафиот, Спалети щеше да ми счупи ръката на канадска борба

Винченцо Якуинта се бори от десет години. Не намира покой, впримчен в хватка, която го стиска все по-силно с всеки изминал ден. „Ще го убият там“. Да, защото бащата на бившия нападател е обвинен, че е стратегическа фигура в клановете на „Ндрангета“ в Емилия и е в затвора от 2015 г. „Преди ме наричаха „световен шампион“, а днес ме смятат за мафиот. Това е невероятна жестокост. Плащаме заради фамилията си, не за друго“. Когато говори за това, погледът му угасва, очите му променят изражението си – типично за човек, който иска да продължи да се бори дори когато понася удар след удар.

Якуинта, днес за вас се говори повече заради присъдите и съдебните проблеми, отколкото заради футбола.

„Наистина е тъжно. Играх 15 години на високо ниво, вкарах хеттрик в Шампионската лига и спечелих световна титла... а името ми се свързва с „Ндрангета“ заради едно позорно обвинение. Попаднахме във водовъртеж, по-голям от нас, който ни поглъща при всяко поражение.“

Нека се опитаме да възстановим събитията: през 2012 г. баща Ви Джузепе беше замесен в операция „Емилия“ – най-големият процес срещу „Ндрангета“ в Емилия-Романя.

„Ще го убият там, в затвора. Изсипаха върху нас огромно количество кал. Веднъж попаднеш ли в плаващи пясъци, е трудно да се измъкнеш. Имам вяра в правосъдието, но така е тежко. Ще се боря, за да докажа невинността му. Това е битката на живота ми. Ние нямаме нищо общо с мафията, отвращаваме се от нея.“

Вие също бяхте осъден, с условна присъда, за неправилно съхранение на два пистолета и 126 патрона, които сте предали на баща си.

„Беше наивност, но това не ме прави престъпник. Пистолетите бяха законно декларирани, баща ми ги е взел, без да уведоми за преместването им. Обвиниха ме по член 7: че съм улеснил клановете със законно притежавани оръжия. Това е лудост, такива неща ти съсипват живота. От десет години живея в кошмар, който сякаш няма край.“

Споменахте Световното първенство. Това ли беше най-хубавият момент в живота Ви?

„Да, без съмнение. Усещането, когато Фабио Канаваро вдигна купата, е неописуемо. Още настръхвам. За тридесет секунди пред очите ми минаха двадесет години на жертви.“

Още от първия ден дебютът ви беше магически...

„Самуел Куфур сбърка един пас назад, аз се хвърлих... и вкарах за 2:0. Аз, тръгнал от аматьорите, бях стигнал до гол на Световно първенство. Спомням си сълзите на баща ми след мача, този гол е и негов, и на майка ми.“

Каква беше тайната на онзи отбор?

„Просто, разбирахме се добре. Бяхме съблекалня, пълна с луди глави, осъзнаващи, че можем да постигнем една мечта. А и... колко шеги имаше! Андреа Пирло и Дженаро Гатузо бяха като куче и котка, но също и Марко Матераци, Даниеле Де Роси и Франческо Тоти – постоянно се закачахме. Освен това бяхме скромни: много от нас идваха от провинциални отбори.“

Да поговорим за треньорите. Първият, който повярва във вас, беше Лучано Спалети. Какъв е споменът Ви?

„Какви години бяха в Удине! Имахме зрелищен стил на игра, Лучано беше десет години пред всички. Ще ви разкажа нещо: в съблекалнята бях шампион на канадска борба, побеждавах всички. Един ден се появи той, предизвика ме и за малко не ми счупи ръката. Три секунди и край. „Така ще спреш да се правиш на глупак“, ми каза. Това е Спалети. На терена е като чук, но извън него знае как да сплоти колектива.“

След това Марчело Липи, треньорът от Световното.

„Знам, че ме харесваше още от времето, когато беше треньор на Ювентус. За него съм играл като крило, втори нападател и централен нападател, но щях да бъда и вратар. Той успя да обедини групата, беше специален треньор. Взе ме и на Световното в Южна Африка, въпреки че тогава бях почти контузен.“

Да, контузиите. Болна тема в кариерата Ви...

„Спираха ме твърде много пъти. В психически план бяха ужасни: влизаш на терена със страх, страхуваш се постоянно да не се контузиш. Дори в Ювентус, след пристигането на Антонио Конте. И бих искал да разкажа нещо, ако може.“

Моля.

„Когато Антонио пристигна, той искаше да ме задържи. Взе ме на подготвителен лагер и ми каза: „Да видим как ще върви“. Играех, чувствах се добре. И тогава дойде поредната контузия. Конте ми звънеше всеки ден, за да пита как съм, надяваше се да се върна. След последната травма и той трябваше да се предаде. Това, че не играх за него, остава съжаление, което нося в себе си.“

Сега, преди да се сбогуваме, нека си припомним няколко момента от миналото. Вие бяхте една от водещите фигури в онзи отбор на Удинезе, който стигна чак до Шампионската лига. Спомняте ли си?

„Ех... със Спалети като треньор, какви мачове бяха! Аз и Антонио Ди Натале в атака, бяхме неудържими. Още в дебюта си, направо от раз, вкарах хеттрик срещу Панатинайкос. След това дойде сблъсъкът с Барселона... накратко, много хубави моменти.“

Дебютите винаги са Ви носили късмет...

„Да, винаги вкарвах голове. В националния отбор, на Световното първенство, с Ювентус, а също и с Чезена. Дори в Романя, където с Адриан Муту бяхме страхотен тандем.“

Като стана дума за шампиони, кой ви впечатли най-много през 15-годишната ви кариера?

„Играл съм с много изключителни футболисти, но ако трябва да назова едно име, ще кажа Джанлуиджи Буфон. Беше впечатляващ. Когато на тренировка решеше, че няма да му вкараме гол, можехме направо да отиваме под душовете. Нямаше начин, просто не можеше да му се отбележи. Той е най-великият вратар в историята.“

Снимки: Gettyimages