Манол Пейков: Футболът е метафора за всичко останало в живота ни

През последните няколко години българската литература стана разпознаваема извън границите на страната ни и беше оценена на най-високо ниво, а една от основните причини е Манол Пейков. Неговото издателство “Жанет 45” работи с някои от най-добрите български автори, сред които Георги Господинов, който стана първият българин с престижната литературна награда “Букър”, номинираната за същата награда Рене Карабаш, Здравка Евтимова, Мария Донева и много други.

След работата си като депутат Пейков има повече време да обръща внимание на любимата литература и на един от любимите си спортове - футболът. Той се наслади на Световното първенство през лятото и така се роди първата му книга. В основата на “Записки около едно Световно” са репортажите за мачовете, които Манол публикуваше в социалните мрежи по време на Мондиал 2026, но тя включва и много други футболни истории, събирани с години.

Пред Sportal.bg той разказа как е избрал футбола за тема на първата си книга, говори за любовта си към спорта и за паралелите между литературата и футбола.

Репортажите, които писах по време на Световното са гръбнак, върху който да залепя същинското месо. През годините, назад когато превъртя, още през 2018, 2014 г. съм писал бележки за минали световни първенства. Писал съм за моето отношение към футбола и изобщо към спорта. Писал съм как станах фен на Локо (Пловдив) и за природата на запалянковщината, за любовта ми към Ливърпул и английския футбол. И тези истории ги събрах, датирах ги и ги наредих, но не механично, ами ги наредих с хубаво лепило между тях, с история, която проследява моята лична еволюция. Взе, че се получи. И то се получи буквално за шест-седем дни 90 процента от тъканта на книгата. Близо 120 глави и после един хубав ден ми хрумна, че трябва да им сложа заглавия. Когато главите са 1,2,3,4,5, това означава, че ти толкова добре, с толкова фин конец, си ги зашил, че те говорят сами за себе си. Моят конец очевидно няма как да е толкова фин. Първо, защото за много кратко време се случи всичко и второ - нещата са доста мозаечно подредени. Няма една ясна линия, връщат се назад във времето, изпреварват напред, прескачат, общо взето хронологично, но с прескоци. Реших да им дам на всички глави заглавия, които да са ориентир. Ако човек я хване в средата или да я хване напосоки, да хване заглавието и то му дава жокер за какво става дума. Някой път това не е темата на самата история, а нещо извадено отвътре, което е любопитно и интересно, което е като кукичка. И си викам: тези 120 заглавия ще ми отнемат сигурно половин година да ги напиша. След 20 минути бяха готови, колкото и да е невероятно. Мисля, че добре се получи.

Аз съм издател, аз знам какво е да изтупваш една книга. Тя е като брашнян чувал. Винаги има още за тупане и винаги излиза още прах, пепел, какво ли не. Ясното ми съзнание беше, че ако пропусна лятото и го оставя нататък, първо, аз самият понеже съм многопистов човек, ще бъда отнесен другаде и ще изгубя този вътрешен ентусиазъм по темата. И второ, че изпускайки историческия момент, тръпката изчезва, интересът изчезва, въпреки че само поводът е Световното. Тя затова се казва "Записки около едно Световно". Всъщност записките са около. Те са вързани, но са размисли. Но Световното е поводът. Понеже много хора ме следяха и ми пишеха неща, ми се искаше да излезе максимално бързо и реших да направя този компромис. Вероятно има шупли вътре, вероятно има коректорски неточности, колкото и да съм я изтупвал. Може да съм сбъркал някъде име или обстоятелство. Понякога това самото е повод за допълнителна закачка, за допълнителен разговор. А и книгата не е историческа. Нейната цел не е да бъде перфектна по отношение на фактите. По-скоро коментарът на тези факти и извеждането им на друго, малко по-философско ниво.

Истината е, че от известно време у мен зреят идеи за книги на три различни теми. Една за политическата ми работа. Според мен имам много интересен натрупан материал като човек, който по принцип не е органически част от тази група хора. И все пак, като литературен човек мисля, че мога да дам ъгъл, който не се среща в повечето книги на тема политика и мемоари.

Втората ми тема е дарителската ми работа, която е много интересна и тя е концентрирана във времето от началото на войната в Украйна насам, но се пръска в много посоки. Имам много истории за разказване. Но не самите истории са толкова важни, колкото моите наблюдения за човешката енергия и за природата на дарителството и за това как тази традиция се връща в България и как аз се оказах някакъв неочакван агент на тази промяна, която се случва в момента в нашето настояще. Това е много интересна тема.

Друга тема е издателската ми работа, в която също съм натрупал много наблюдения. Естествено, докато бях в Парламента нямаше и минутка време за това, така че по-скоро съм ги събирал в някакви архиви. Но сега, когато излязох от Парламента, изгря на хоризонта четвърта съвсем несвързана и много по-лека, може да си каже човек, макар че не е съвсем така.

От друга страна за мен това беше своеобразна лична лаборатория, защото да събереш една книга не е лека работа. Отговорна е, особено за човек като мен, който е отраснал в литературно семейство, който издава книги на други хора, който се опитва да държи летвата високо. Естествено за самия тебе ще я вдигнеш още по-високо, което означава, че ще имаш постоянни притеснения, ще отлагаш във времето, ще премисляш, обмисляш. И затова изведнъж ми хрумна, че ще е много добра идея първата книга да е на една далеч по-неангажираща и неполяризираща тема и не толкова високо отговорна в личен план, защото в обществен план всичко е отговорно. И да прокарам някаква следа, да утъпча някаква пътека, по която после, макар и с други теми, да мина, защото тя механиката е подобна, въпреки че темите са различни.

Страстта приема нови лица с времето. В детските години си много впечатлителен и всичко е емоция. Ти нямаш много ценностни ориентири в живота си. Затова, тук мога да отворя една много по-сериозна и тъжна тема - как футболните агитки се превръщат в проводник на определени идеологии. Това става, защото младите хора, които изпитват липса на чувство за център, за любов, за приятелство, някои от тях, отхвърлени от семейството или поради липса на достатъчно ярка семейна среда, търсят опора някъде и я намират в спорта, в частност футбола, с огромната страст, която живее в него. Тази емоция дава това липсващото нещо. Тя го запълва.

При всяко положение, футболът е огромна емоция и спортът изобщо, защото аз изпитвам същите емоции, когато гледам лека атлетика, когато гледам биатлон, той е може би най-любимият ми спорт, когато гледам волейбол, баскетбол, гледам хокей. Нощем ставам да гледам НБА. Спрях да ходя на мачове, за жалост. Начинът, по който се управлява българския футбол през последните 20-25 години уби у мен сякаш желанието, но доказателство, че като цяло желанието ми не е помръднало е фактът, че си купувам билети и ходя на другия край на Европа на "Анфийлд" да гледам Ливърпул.

Там виждаш нещата, които искаш да видиш и тук. Виждаш един истински дуел между отбори, които са поставени на равни начала, въпреки че и там плюят съдиите, но ги няма тези дивотиии, които се случваха най-вече през 90-те, когато мутрите усетиха, че спортът е един хубав начин за препиране на пари. Не само в българския футбол, а в повечето български спортове, но най-вече футбола, защото най-много се краде и най-лесно можеш да създадеш някаква база, някаква популярност. Превърнаха го една перачница и то си личи от представянето на българския национален отбор. Тъжно е, тъжно е. Тук трябва да влезем в темата за детските школи, детския спорт, която също много силно ме вълнува и която също е застъпена в книгата.

Има една много интересна глава в книгата. След успеха на Англия срещу Норвегия на четвъртфиналите си направих труда да проуча от титулярната единайсеторка на Англия всеки от къде произтича, тоест каква е личната му история. Някои са тръгнали от махленския клуб, някои от училище, други от детските школи на големи клубове. Абсолютно невероятно е да видиш как в много случаи това са школи на отбори от седмо, осмо, деветото ниво на английския футбол. Те са толкова добре интегрирани в цялата система, че ти можеш да израснеш за броени години, да минеш през цялата тази система, тя да те отсее. Да възпита у теб определени ценности, определени способности, философията за играта, но и техниката, силата, бързината, всичко това се възпитава. И да стигнеш вече до елитния спорт. Това не са просто две-три големи реки. Това са хиляди, десетки хиляди поточета мънички, които обаче са бистри, които се вливат едно в друго и в крайна сметка поемат енергия и стигат до морето във вид на голяма река.

Това е, което на нас ни липсва. Първо заради липсата на традиции и второ най-вече заради... по чисто политически причини. Просто в Англия има политическа приемственост от пет или шест века. Ние сме асансьор. Ние сме минали през абсолютно всички форми на обществено управление, които са познати на човечеството - капитализъм, свободна демокрация, комунизъм, преход, после пак нещо друго, което е подобно на демокрация, но не съвсем. Имали сме цар, после сме станали република, после сме станали тоталитарна държава, после сме станали нещо подобно на република, но не съвсем. Това със сигурност се отразява, защото спортът изисква тази приемственост и спазването на тези традиции.

Проучванията на моя приятел Ангел Ангелов за историята на Локо Пловдив показват всъщност как тази традиция е видоизменена и как е фалшифицирана. Дълго време се смяташе, че Локомотив (Пловдив) е основан през 1936 г. В сегашния си вид той е пряк приемник на Спортклуб, който е създаден 1926 г. След девети септември, тъй като Спортклуб очевидно е носил някаква свободна енергия, той е трябвало да бъде изцяло видоизменен и е превзет от функционери. Те го обединяват с един клуб, който е от трета българска дивизия и е абсолютно непознат и който се казва Локомотив, и който има съвсем други цветове, мисля, че лилаво и жълто. Всъщност те взимат от този Локомотив само името, но именно то оцелява през годините. Обединяват ги двата клуба, цветовете са на Спортклуб, феновете са на Спортклуб и отборът е на Спортклуб. Въпросът е, че той трябва да се нарича Локомотив.

Тук има един много интересен и любопитен детайл, който показва колко са изгнили нещата в дълбочина в тази комунистическа идеология. Този въпросният Локомотив, дори и той, не е бил основан 1936 г., а през 1935 г. Причината е, че руският Локомотив (Москва) е основан 1935 г. и всички други Локомотив-и навсякъде в социалистическия лагер трябва да са задължително с по-късна дата на основаване, защото всичко тръгва от великата съветска страна. И те съвсем целенасочено фалшифицират и годината на основаване.

Същото се случва със Спартак Пловдив, който е пряк наследник на Левски Пловдив, който е най-старият не само пловдивски, но и български отбор. Ботев се отделя от Левски. Скарват се, имало някаква борба вътрешна и една група хора се отделят и правят Ботев. Нищо лошо към Ботев - страхотен отбор, със страхотни традиции и страхотна публика. Обаче, при положение, че те се отделят от друг отбор, който в последствие си има собствен живот и години наред до основаването на Спортклуб най-голямата битка в Пловдив, най-голямото дерби е било Левски - Ботев.

Всъщност до ден днешен се смята, че Спартак е основан 1949 г., а той съвсем директно може да бъде проследен до 1911 г. Има съвсем директна и пряка приемственост с вливане на други по-малки отбори. Проблемът е, че няма достатъчно живи спартаклии, които са достатъчно гласовити да се опитат и те, както Локото, да си върнат своята история. Всъщност и Ботев си я върна, защото те бяха Тракия. Там не беше фалшифициране датата на основаване - 1912 г., и те си я съхраниха. Спартак трябва да си го върне това.

Всички тези неща ме занимават много живо. Тук виждаме колко много връзки има между футбола, обществения живот, политиката. Как през едното се провижда другото. Човек, ако не е само спортен запалянко, той няма как да не се опитва да влезе в дълбочина и да ги осмисли тези неща и да използва случая, както се опитвам в книгата, да ползва футбола като метафора за нещо, което се случва с нас, вътре в нас, около нас и как футболът е метафора за всичко останало в живота ни.

Пределно видимо и ясно е, че нещата са много гнили. УЕФА се изправи срещу Инфантино и мисля, че на него са му броени дните начело на ФИФА. Ако се върнем назад, имаше го и със Сеп Блатер това нещо, с Жоао Хавеланж също. Винаги тези подозрения ги е имало, защото ФИФА е малко като държава в държавата. Нейният бюджет е колкото на една средноголяма европейска държава. Там се разиграват едни огромни пари, апетитите са страхотни. Инфантино, единственото му достойнство е, че говори около 11 езика и е много умел с езика си, но очевидно истинските ценности на спорта и спортсменството, идеята за достойнство, за почтеност, за честна игра, за достъпност му липсват. В Англия и Германия, когато с един паунд вдигнеш цената на билетите, ти трябва да го обясняваш с месеци, защото имаш отговорност към общността. При Инфантино това за жалост изобщо не е водещо. Когато стигнеш на такива висоти, апетитът нараства и се самозабравяш. Може би не всеки. Има хора, които са достатъчно земни и достатъчно добре стъпили на земята, но той със сигурност не е един от тях.

Мостът със спорта е абсолютно незаобиколим. Просто връзката е на 100 процента. Тези постижения са резултат от колективни усилия, но не, за съжаление, резултат от усилията на цялата държава, а на една шепа хора, които са общо взето неправителствени организации, отделни издателства, асоциация "Българска книга", отделни хора, които от години дават мило и драго за промотиране на българската литература.

До преди шест-седем години българската литература практически не се предлагаше по професионален начин зад граница. Много интересно нещо веднъж чух от една словенска издателка, която каза нещо, което звучи парадоксално. Тя каза: "Логиката при продажбата на права от гледна точка на нас, малките нации, е точно обратната на класическата икономическа логика, където търсенето определя предлагането". Тук е обратното. Ако няма предлагане, няма търсене. Просто толкова е голямо морето от световна литература, че ако ти самият не се опиташ да си прокараш път и да се направиш себе си видим, никой не знае какво се случва в националната ти литература. Говоря не за един човек, а за една държава, малка държава като България. Още повече, българският не е английски, не е френски, не е испански, които се говорят от милиони хора и шансът да достигнат до публика е много по-голям.

Тоест, трябва да има насочено проактивно усилие и аз мисля, че всички неща, които съм направил през последните години са немалко. Това е може би най-важното нещо, което съм постигнал в живота. Стартирах литературна агенция "София", която успя за пет години да вдигне продажбите на български заглавия и на български автори многократно. Преди 2021 г. общо взето пет до седем български книги се издаваха в чужбина. И това беше постижение най-вече на самите автори, макар в тези среди да се смята за лош вкус един автор да се самопромотира, тоест това е дваж и триж пъти по-трудно по причина, че не е добър вкус. Трябва да имаш рекламен агент. Добре де, ама в чужбина рекламните агенти трябва да ги убедиш да те продават. Това е сложна и трудна работа. Трябва да пробиеш, а за да пробиеш, трябва да имаш български агент, а български агенти просто не съществуват.

Благодарение на страхотната ни находка - Гергана Панчева, която е единственият служител на тази агенция, тази година до настоящия месец сме продали над 50 заглавия на български автори, като това са 22-ма различни автори, не един или двама. Георги Господинов си беше утъпкал пътя преди това, въпреки че ние сме му издател от 25 години. Реално той постигна за 20 години това, което един западен писател, ако има качествата на Господинов, би му коствало две-три до пет години. Той трябваше да мине по този много дълъг и много тежък път. С много лични усилия и жертви го постигна. И само хейт, разбира се, защото завист към таланта винаги има, винаги е имало и винаги ще има, уви.

Въпросът е, че сега това е доведено до ново ниво. И когато ти имаш тези страхотни гласове, които и преди ги имаше, но не се чуваха извън границата на страната, те започват да се чуват вече на английски, на немски, на френски, на румънски.

Защо казвам, че същото е в спорта. Гледам онзи ден Европейското по лека атлетика в Бирмингам и гледам накрая медалите и виждам, че Норвегия - държава, която никой никога не е свързвал с летните спортове и в частност с леката атлетика, е на първо място по медали. Норвегия това го направи благодарение на изключителните си школи, детски школи. Те са абсолютно легендарни. Норвегия е държава, която е по-малка от България по население. Същото е със Словения. Виждаме Тадей Погачар, Примож Роглич, виждаме в ски скоковете какви чудеса правят, виждаме Лука Дончич в НБА. Това е страна от два милиона. Също чрез детски школи. Сигурен съм, че тук става въпрос и за държавна намеса. Но истината е, че ако има една шепа качествени организации, които да работят и никой да не им пречи, това е възможно. Естествено в спорта това е свързано с повече пари отколкото в книгоиздаването.

Това може да се случи с българския спорт. Било футбол, било волейбол, било баскетбол, било индивидуалните спортове, било лека атлетика. Аз виждам къде тренират. Имам приятели лекоатлети. Стадион "Пловдив" е абсолютна руина. Той се руши този стадион. Само че нашите политици вместо да го пооправят и да го превърнат в домакин на световни и европейски първенства… Видяхме какви са цените за футболните финали. Аз сметнах грубо, че само за финала на Световното първенство по футбол само от приходи от билети са получени близо 48 милиона, от един мач. Според мен този стадион може да го ремонтираме за половината от тези пари. Тук имаме абсолютна липса на далновидност от една страна и от друга преследване на личния интерес, защото да оправиш стадиона на Ботев и Локото ти води преки гласоподаватели, защото това са феновете на въпросните отбори, докато стадион "Пловдив" той си няма конкретни фенове, независимо, че обществената полза би била в пъти по-голяма, никой не го е грижа за него. Тук пак се връщаме към политиката и пряката връзка с успехите или неуспехите в спорта.