Ако това е прощалният трофей на Гуардиола, то Семеньо е подходящият герой

Нападателят не се вписва в стереотипа на класическо попълнение на Пеп, но всички ние изминахме дълъг път през последното десетилетие на успехи на Манчестър Сити. По един или друг начин това винаги щеше да се превърне в ден на Пеп. При последния съдийски сигнал Пеп Гуардиола не вдигна юмрук във въздуха и всъщност почти не празнува. Вместо това тръгна бавно към автора на единствения гол Антоан Семеньо, енергично го потупа три пъти по задните части, а после се понесе около краищата на подскачащите групички по терена на „Уембли“.

Ще има изкушение да се търсят знаци в това. Никой всъщност не знае дали Гуардиола ще напусне Манчестър Сити в края на сезона. Игрите на нерви около подновяването на договора не са нещо ново, макар и не с толкова много шепоти за напускащи асистенти и изтекли планове за наследник. Но замислената походка беше нещо обичайно.

Една от многото странности на Гуардиола е, че дори при победа той често изглежда леко разочарован, че мачът — това славно мъчение — вече е приключил. Прави нещото, което обичаш и няма да работиш нито ден в живота си. Прави нещо, което те стиска с енергия, дращеща черепа и късаща панталоните и никога няма съвсем да загубиш този животворен заряд — чак до края на 591-вия си мач, 416-ата си победа и 15-ия си голям трофей.

Гуардиола беше познатото френетично зрелище през целия този финал за ФА Къп. Облечен за случая във ванилов пуловер с поло яка от якска вълна и панталон в стил провинциален джентълмен — вид на второстепенен кралски братовчед на посещение в училище — той беше в техническата си зона от самото начало, с ръце, въртящи се в онези яростно стилизирани модели, като човек, който се опитва да подобри световния рекорд по сглобяване на невидим гардероб от плосък пакет.

Ако това наистина е последният му голям момент край тъчлинията, би било уместно той да дойде на „Уембли“ — с трета ФА Къп, осми вътрешен елиминационен трофей и 12-ти медал, спечелен на този стадион, ако броим и „Къмюнити Шийлд“, както и триумфа на Барселона в Шампионската лига. Често се казва, че Гуардиола е похвално и уважително обсебен от вътрешните купи в Англия. Уважение ли е това? Или просто всеобхватна обсесия от победите? Подозираш, че той би бил също толкова „уважителен“ и към игра на „Connect 4“ с племенницата си на Боксинг дей, или към опита да не стъпва по пукнатините на тротоара на път за вкъщи.

Но това беше добър ден за Пеп по много начини. Сити започна мача без истинска креативност в средата, но промени нещата на почивката, като пусна Раян Шерки. Решаващият гол през второто полувреме дойде от играч, привлечен през януари именно за такъв момент. Той беше създаден от Ерлинг Холанд, който получи топката дълбоко, завъртя се зад защитата за обратен пас от Бернардо Силва. Семеньо насочи центрирането на Холанд с десния крак в ъгъла с вътрешната страна на петата си.

Семеньо беше подходящ победител във финал за Купата — играч, който е извървял своя едноличен пирамидален път до този момент: от Бристол до Бат, Нюпорт и Съндърланд. Този гол ще подпечатa успеха на трансфера му, който все още изглежда леко странен в по-широкия контекст. Семеньо е решаващ играч. Но не е елитен по класическия начин на Пеп. Не е хипертехничен. Докосването му понякога е тромаво. Не изглежда патологично обсебен от притежанието на топката. Пеп нямаше да подпише с този човек преди 10 години.

Но всички ние изминахме дълъг път в тази връзка. Дори агентът на промяната се променя от самия акт на промяна. Преди десетилетие щеше да изглежда неочаквано великият модернизатор, херцогът на елитния иберийски стил, да се окаже толкова дълбоко свързан с ФА Къп. Към днешна дата тази ежегодна дата на „Уембли“ изглежда като съвършено въплъщение на статута на Гуардиола едновременно като външен човек — системният мозък, който не тренира шпагати — и като най-голямото структурно влияние върху начина, по който футболът се играе днес в Англия. Навигаторът на пиратския кораб на Сити, със 115 обвинения, съдещ лигата до основи, но същевременно дълбоко включен в традициите на английския футбол — едноличен пазител на вътрешните купи.

Сега винаги има леко усещане за нежност в подобни случаи. Ето я, скъпата стара Купа, все още преминаваща през проядените си от молци ритуали. Все още ли маршируващият оркестър? Все още ли тенекиените трофеи и плакатите от чаршафи? Все още ли Рони Радфорд? Оркестърът беше лъскаво пристегнат. Войниците и моряците прилежно сгъваха брезентите си. „Abide With Me“ беше изпята от хор на Брадфорд Сити — един от великите моменти на английския футбол, напомняне за спорта като колективизъм, връзка, географска принадлежност, облекчение от индустриалния живот.

Това е просто прекрасен химн, отчасти защото не е за победа или триумфализъм. Той е за смърт и утеха, за слава от по-вечен вид, за крайната безсмисленост на материалните неща. Като заговорихме за това — ето ги Манчестър Сити и Челси, двойни изражения на две различни форми на спортна прекомерност. От едната страна — пропаганден проект на държава. От другата — футбол на хедж фонд, залог върху глобален развлекателен продукт. А по средата — разхищение, излишък, лъскане на имиджа на твърд режим, наследството на свързан с Кремъл олигарх.

И все пак, разбира се, тук все още има слава, дори в мач като този, който започна с 45 минути антифутбол. Дълго време Челси на практика не правеше нищо. Разбираемо е. В момента това изглежда като клуб, в който всички постоянно искат да си тръгнат — като някакво ужасно парти на покрив, където хората непрекъснато проверяват телефоните си, мърморят за изходите и чакат колата си да дойде.

Все пак това беше добър ден за Калъм Макфарлейн, който дойде тук с анцуг, суичър с качулка и големи бели маратонки — като човек, хванат на път да си купи „Сникърс“ от бензиностанцията на Tesco. В негова чест Челси започна да се събужда след почивката, като Коул Палмър изглеждаше по-остър вдясно. Но винаги се усещаше, че Сити ще има достатъчно. Резервите им бяха твърде силни, мениджърът им — твърде добър в това. Оттук Сити все още може да завърши с вътрешен требъл, макар в нито един момент реално да не изглеждаше като отбор, маршируващ към един от най-великите английски сезони.

Както винаги, възраждането им във втората част на сезона беше задвижено от готовността да се харчат пари. Това е централното напрежение в собствената кариера на Гуардиола — желанието на някои да виждат само предимствата, похарчените пари, елитните играчи, и да игнорират реалността, че това просто е мястото, където най-великият треньор в света работи.

В края Гуардиола все още беше напълно старото си аз. Каза, че ФА Къп е „готина“. Оплака се с истинска страст от състоянието на влаковете в Северна Англия. Обеща, че никой още няма да празнува. Сити може и да не държи титлата в собствените си ръце. Но не бихте отписали още една победна разходка след седмица.

Коментар на Барни Роней за "Гардиън"

Снимки: Imago