Левски и ЦСКА няма да са вечно в миманса! Сривът на Лудогорец бе неизбежен, а индикациите за него са от години

Лудогорец няма да е шампион за пръв път от 14 години насам. Новината сама по себе си е добра за българския футбол поради куп причини - маркетингови, финансови, да се види, че първенството на България не е надбягване с един кон.

Колкото и парадоксално да звучи, но сривът на Лудогорец може да се окаже изключително полезен и отрезвяващ и за самия клуб. Условието е летаргията и апатията да бъде заменена от адекватни решения.

През последните 7-8 години разградчани видимо го караха на натрупана инерция - най-богатият клуб в Българя прави 5-6 скъпи входящи трансфери, от новопривлечените един-двама се оказват добри за родното първенство и титлата е гарантирана.

Грешна тактика, която при липсата на конкуренция носи временен успех, но с който се прикриват неправилните решения и в дългосрочен план вреди на клуба.

За какво става въпрос?

При всеки неуспех - било то в България или Европа, решението бе смяна на треньора. Лудогорец уволни десетки специалисти, част от които качествени и с добра визитка. Нещата се закрепваха за два, три, четири двубоя, но не водеха до нещо по-съществено. При първия мач след по-голяма пауза се връщаше онова апатично настроение в играта на “орлите”, което в особена степен важеше за срещите от родното първенство.

Нека го обобщим така. Да, Лудогорец печелеше мачовете си от efbet Лига и взимаше това, което му е нужно в дербитата. Но колко са двубоите, в които разградчани смачкваха с игра своите съперници - нещо, което бе запазена марка при първите 6-7 титли? Тогава съперниците изпитваха страх да се изправят срещу “орлите”, а с излизането им на терена се надяваха на поражение с минимален резултат.

Атрактивната и резултатна игра в атака компенсираше проблемите в отбрана. Те така и не бяха решени, но поспепенно лудогорската машина започна да скрибуца и в предни позиции - бавно, трудно забележимо, но с всяка година играта на отбора ставаше все по-постна. Така се стигна до последните два-три сезона, в които Лудогорец започна не да надиграва, а да “лъже” съперниците в България с опит, самочувствие и индивидуална класа на двама-трима по-качествени състезатели.

За да се стигне до този срив, не толкова като резултати, а като игра, възможните причини са три - неподходящ треньор, грешки на спортно-техническо ниво или проблем с финансиране. Третият фактор е видимо, че не съществува. Предвид, че Лудогорец смени две дузини наставници за 14 години, логично е да мислим, че и там не е основният проблем. Остава спортно-техническият.

При него се набиват на очи няколко неща:

Селекцията - наслагваното мнение е, че тя е качествена и разградчани имат най-шрокият и хомогенен състав. При по-детайлен анализ обаче е видно, че не е точно така. Ако сравним новопривлечените в първите години на хегемонията с тези от последните - разликата е очевидна.

Парите във футбола се увеличиха драстично спрямо преди десетина години, но и Лудогорец ги увеличи - от 4 млн. евро до сегашните 25-30 млн. евро. Първите шампионски титли бяха спечелени с далеч по-малки бюджети от тези на Левски и ЦСКА. Отборът бе изграден без плащане на сериозни трансферни суми дори за нивото на България, но за сметка на това пристигнаха класни играчи като Кайсара, Минев, Дяков, Марселиньо, Владо Стоянов, Гъргоров, Иван Стоянов, Мишо Александров, Златински, Генчев и други. С тях дойдоха първите титли и пробви в Европа, а с атрактивния си футбол “орлите” на няколко пъти напълниха дори стадион “Васил Левски”.

После те надградиха с Моци, Паломино, Мисиджан, Вандерсон, Кафу, Борян… Шампионската лига изведнъж се оказа не мираж, а постижима цел. В нея Лудогорец на няколко пъти се противопостави повече от успешно срещу колоси като Арсенал, Ливърпул, Реал Мадрид и ПСЖ.

Някъде след второто му участие в групите на ШЛ започна и спадът - лек, дори недивим за средностатистическия запалянко, но с всяка година разградчани сваляха нивото.

Стигаше се до епизодични трансферни удари (б.а. Пьотровски, Игор Тиаго), но вместо да дадат импулс за възраждане, те заблудиха собствениците, че всичко е наред - нали чат-пат продаваме играчи за милиони.

Нишката се късаше. Лудогорец все по-рядко играеше като отбор и разчиташе на индивидуалности, които пък отстъпваха по качества на предшествениците си. Разликата между нивото на разградчани и това на средните европейски клубове ставаше все по-очевидна в ущърб на родния шампион.

Упованието “нали сме шампиони и играем всяка годна в групи на Европа” бе извинителното изречение, което прикриваше все по-скъпата, но слаба селекция.

Все още не мога да си обясня, защо “орлите” привличат футболисти от израелското първенство, след като нито един от тях не се наложи в състава? И по-конкретно защо разчитат на тези трансфери на един определен мениджър?

Последнят пример е Нахмиас. Спортно-техническият щаб и скаутското звено вярват ли си, че този състезател има ниво за Лудогорец? Ако отговорът е “да”, значи има нещо много сбъркано в клуба.

И примерът със защитника не е епизодичен. Можем да зададем още куп въпроси свързани със селекцията. Защо почти всички новопривлечени се аклиматизират толкова бавно, дали не е поради една тривиална причина - нямат нужната класа? Защо клубът не разполага с нито един качествен вътрешен полузащитник? Защо отбраната на “орлите” често изглежда комично срещу скромни съперници дори от вътрешното първенство? Защо Лудогорец плати 3 млн. евро за Дуа, който има качества, но вече три години или е контузен, или се разхожда по терена, разчитайки на своя епиоздична изява срещу Славия или Спартак (Варна), с която да загатне, че разполага с потенциал? Защо за 15 годни клубът не успя да наложи нито един свой юноша, въпреки че школата доминира в почти всички възрасти?

Отказът на Лудогорец да признае и реши тези проблеми правеха отбора все по-уязвим и през последните няколко сезона той започна да разчита не на своята класа, а на това конкурентите му да са слаби. Нова грешна стратегия.

За всеки трезво разсъждаващ човек е ясно, че Левски и ЦСКА няма вечно да са в миманса.

Предвид многобройната фенска маса, с която разполагат, бе въпрос на време да се стабилизират финансово и да се превърнат в реален конкурент.

Именно това се случи през настоящия шампионат. Проблемът на разградчани е не толкова загубената титла и купа, а поведението на футболисти и спортно-технически щаб. Състезателите на “орлите” се третират от ръководството като богове. Никаква дисциплина на терена, но тя се толерира, докато отборът “клати” своите конкуренти с по 1:0. Най-вероятно лигавщини и на тренировките, на които съзнателно не се допускат медии случайно да не излезе някоя пикантерия.

Коренно противоположна тактика спрямо Левски. През последните години “сините” залагат на точно обратна стратегия - голяма част от заниманията са открити, а журналисти и фенове могат да се уверят с очите си, че на “Герена” работят сериозно, което си личи и от демонстрираната физическа форма в официалните срещи.

Оттук нататък ултиматумът към спортно-техническото ръководство на “орлите” трябва да е само един - незабавна промяна на работния процес. Това включва стягане на дисциплината, откриване на част от тренировките, чрез които журналисти и фенове да изкажат мнение дали се работи правилно, а не то изцяло да се формира от Караманджиков, Моци и Божкилов.

Колкото и да не им е приятно, трябва да признаят пред себе си, че през последните две-три години не се справят със своите задачи и за тяхно добро е да вникнат внимателно в проблемите, които, предвид отлагането им в годините, не са никак лесни за решаване. Не го ли направят, следващият виновник няма да е треньорат, а те, защото клубът не може да си позволи бюджет от 25-30 млн. евро без участие в групи на Европа.