Сама на себе си трябва да бъда мотиватор и съдник

В новия епизод на VolleyCast Анатоли Гьонов разговаря с една от най-силните фигури в българския волейбол – Нася Димитрова. Това е един разговор за пътя от Ямбол до Япония, от първите съмнения до националния отбор, от лишенията до благодарността.

В началото на разговора Нася ни въвежда в своите ранни детски години и изборът, който е стоял пред нея- да продължи да се занимава професионално с народно пеене и танци, или да се насочи към волейбола.

„Майка ми, тя пее изключително народна музика. И така ме записаха с народно пеене и танци. Бях започнала с това, обаче баща ми, понеже като бивш волейболист, имал е данните, но е нямал годините, защото е бил с една година по-малък и не са го взели в ЦСКА. Треньорът се връща от чужбина в България и разбира, че баща ми има дъщеря, той се занимава с женско направление. И звъни на баща ми, казва:

„Така и така, разбрах, че имаш дъщеря, висока като тебе, искам да я видя, хайде да я вземем във волейбола.“

Аз тогава бях на 11 години, идват на гости, аз въобще не знам кой е тоя човек, въобще не знам за какво идват на гости. И те говорят, говорят и ме питат: “Ти искаш да станеш волейболистка?“ Викам: „Ще пробвам, да видя как е.“

Повиквателната от Левски идва рано в развитието на Нася, но вълнението и е голямо.

„Обадиха се от Левски. И си спомням, няма да забравя, майка ми дойде сутринта при мене. И ми вика: „От Левски Сиконко са се обадили. Искат да дойдат да ви видят.“ И аз казах: „Супер!“ И бях много ентусиазирана, щастлива, все пак Левски, а и аз по принцип съм си левскарка. Заминахме за Левски и започнахме с големите да играем. Честно да си призная, беше много трудно. От един малък град да отидеш в София. Мисля, че 15 години. бях направила тогава. И бях готова да се прибира още в първия месец. Баща ми беше готов да дойде и да ме вземе. Обаче майка ми каза: „Слушай, какво. Върнеш ли се тука, взимаме ти животни, отиваш да копаеш градината.

“ И аз само викам „Добре, добре, оставам си тука в София.“

Разказа ни и за онзи период от кариерата си, в който волейболните й права биват спрени за 6 месеца.

„Aз си спомням, че бях под голям рекет. Аз си плащам клаузата, която беше 10.000 евро, за да бъда свободен състезател. И те тогава, не знам защо, но много добре си

спомням, че имаше няколко състезателки от отбора, които отидоха във Федерацията да говорят против мен. Та 6 месеца тогава ми спряха правата. Бях си казала, че

независимо, дали това означава да спра да играя волейбол завинаги, аз няма да дам задна. “

Нася разказва и за ситуации, в които опитните състезателки трябва да поемат инициатива – не за да обвиняват треньорите си, а за да стабилизират отбора.

„Аз смятам, че всеки състезател трябва да си извърви своя път и всеки треньор трябва да направи така, че самият състезател да дозрее до възрастта си и тогава да я пуснат в големия бой...“

Най голямата болка, която изпитва тя и отборът беше след резултата на Световното Първенство през 2025г.

„Тоя срам го изпитахме ние. Само ние знаем какво ни е било и колко ни беше тежко. „Българските Фенове“ се постараха да го изкарат сякаш аз и Тони Зетова се скарахме. Аз

просто виждах, че трябва да спечелим този гейм, за да се закачим.

Затова казах: „Трябва ни Лора.“ Когато Тони имаше нужда от нас, ние опитните бяхме там, за да й помагаме. Нямам абсолютно нищо против Димана. Просто тя трепереше вътре.“

Нася говори открито за разликите в нивото между България и сили като Италия, Турция и Бразилия и за психологическата тежест, която младите момичета носят, когато бъдат хвърлени твърде рано в дълбокото на професионалния волейбол. Тя, от своя страна, поддържа мотивацията си сама, старае се да не пада духом и да търси начини да преодолява трудностите в професията.

„Понякога си казвам такива неща, че отивам и се убивам после в залата, разбираш ли?... Сама на себе си трябва да бъда мотиватор и съдник.“

Това е философията на шампиона – без оправдания, без очакване за външна оценка.

Следвай ни: