Човекът, който спеше в залата, за да се събуди шампион

Петко Петков разказва пред bTV за ЦСКА, изгубения медал от Москва и мишките...

Вече седем десетилетия волейболният ЦСКА вплита в историята на българския спорт имената на великани. Сред тях е и това на Петко Петков – седемкратен шампион, олимпийски вицешампион и символ на верността към червения цвят.

Той е от онези спортисти, превръщат живота си в урок за поколенията.

Спортът като дихание

"Роден съм в Димитровград в обикновено семейство – майка ми беше учителка, баща ми работеше в химкомбината. От ранните години съм закърмен в семейни ценности като честност и отзивчивост, които са ме извели напред в живота“, разказва Петков в рубриката ни "45 години шампиони", посветена на героите от олимпийските игри в Москва'80.

Още като дете Петко усеща, че спортът ще бъде неговият път. "Нашият род е волейболен – баща ми, вуйчо ми, жена ми, синът ми, всички са волейболисти." Първата му треньорка е госпожа Еринджикова в родния Димитровград. "Записах се с охота. Но след година-две нещата там затихнаха и аз пробвах още два спорта – баскетбол и лека атлетика. В леката атлетика станах окръжен шампион по висок скок, а оттам бързината ми после много помогна на терена."

Баскетболът също оставя следа. "Тренирах шест месеца с мъжкия отбор заради ръста си – бях два метра и просто вдигах средната височина на тима. Не че бях добър, но така бяха правилата тогава."

Пътят към ЦСКА – избор на съдбата

Първите му по-сериозни изяви идват на юношеско първенство в Толбухин, където е забелязан от човек на федерацията – Иван Шахов.

"Тогава нещата тръгнаха сериозно. Имах покани от няколко отбора – Локомотив Пловдив, Локомотив София, Академик... Но баща ми беше категоричен: ако искаш волейбол на ниво – ЦСКА или Левски. Ако искаш да учиш – Академик."

Петко не се колебае – избира ЦСКА. И с това започва неговата голяма история.

Залата на ЦСКА – дом, ковачница и училище

"Влязох в армията на 15 септември 1976 година. Нормално беше първите две години да си войник, но за нас елитните спортисти това време минаваше неусетно – бяхме постоянно по лагери и състезания."

Тогавашната зала на ЦСКА – и днес "червена ковачница" – се превръща в негов втори дом. "Имаше едно голямо перде по средата на залата, което я разделяше на две. По-старите казваха: "Ако искаш да станеш волейболист, трябва да спиш в залата!" И аз наистина спах там, зад това перде. Не исках да се прибирам – живеех с волейбола."

Седем титли

С ЦСКА Петков става седемкратен шампион на България (1979–1987). "Всичко се постига с много труд. Тренировките в ЦСКА не се различаваха от тези на националния отбор – интензивни, тежки, но благодарение на тях напредвахме с бясна скорост."

Сред хората, които оставят дълбока следа в развитието му, са Димитър Каров, Васил Симов и Димитър Златанов – трима българи, вписани по-късно в Залата на славата. "От всеки треньор съм взимал по нещо. Но от тези тримата – най-много. Те са минали през всички върхове и падения, и най-доброто съм взел от тях."

Направихме постижения с националния отбор благодарение на това, че нямаше клубни дрязги: един бил от ЦСКА, друг – от Левски, треньорът, примерно, е славист, ще дърпа чергата към Славия или към Левски. Нямаше такова нещо – никой не говореше по лагери и по състезания за клубна принадлежност."

Москва

Петко Петков е част от националния отбор, който се връща със сребро от Игрите в Москва.

"Класирането беше през иглени уши. А после на самия турнир трябваше да покажеш, че си достоен. Най-трудно беше като отидеш там да покажеш, че заслужаваш. А ние го заслужавахме. Един отбор, ако тръгне с високо самочувствие, много трудно ще преодолее психически бариери. Ние просто тогава не бяхме обременени в Москва и показахме най-доброто", горд е бившият национал.

Турнирът започва срещу Куба – отбор, който предния ден е смазал Италия. "Гледахме ги и си викахме: "Брее, утре сме с тия!" Но решихме да им отвърнем по същия начин – викане, енергия, страст. И се получи. После биехме Чехия, Италия, Полша… и дойде финалът със Съветския съюз. Разминахме се с руснаците в олимпийското село – заобиколиха ни. Разбрах, че мачът ще е тежък. Те имаха предимство – домакинство и, да си кажем, поставен съдия. Ако турнирът не беше в Москва, можехме и да ги бием."

Когато звучи химнът и България се качва на подиума, Петко е най-младият в отбора. "Емоциите ме заляха. Очите се насълзиха – защото това е най-голямото, което може да изпита човек. Да звучи българският химн и да знаеш, че си част от това."

Медалът днес го няма – изгубен при премествания. "Много съжалявам, защото той ми е безценен. Но спомените – никой не може да ми ги вземе."

Италия – нови уроци, същата страст

След успехите с ЦСКА и националния отбор Петков продължава кариерата си в Италия. "Първата година играх в Петрарка Падуа – силно първенство, борихме се за бронз. После три години в Южна Италия, където още на втората година изведохме отбора от А2 в А1. Бях избран за MVP."

Но въпреки новите арени и чуждестранните трибуни, сърцето му остава в залата на ЦСКА. "Тук и мишките ме познават. Толкова години съм прекарал тук, че всеки сантиметър носи спомен. Това беше най-топлата зала в България – и буквално, и преносно."

Погледът към днешния волейбол

Като човек, минал през епохата на Каров и Златанов, Петков вижда ясно промяната. "Сега волейболът е силов, навремето беше комбинативен. Тогава всеки можеше всичко – и да подава, и да напада, и да защитава. Сега техниката е различна, но духът трябва да остане."

Той с гордост следи новото поколение, донесло сребро от Манила.

"Браво на момчетата! Всеотдайни, трудили са се цяло лято. Но нека помнят – ако тръгнеш с голяма кошница, трябва да си готов и физически, и психически. Ако вирнат нос, ще паднат бързо. Успехът вече е минал – сега е ред за следващия."

Заветът на шампиона

Когато го питаме кое е най-ценното, което остава след всички години, Петков не се колебае:

"Никой не може да ми вземе нещата, през които съм минал – тренировките, лагерите, лишенията, емоциите. Волейболът ми даде всичко."

И ако трябва с една дума да опише бъдещето на българския волейбол, той казва просто: "Голямо! Голям успех чака отбора, ако се изпълняват нарежданията на големия треньор, ако се тренира както трябва, а те показаха, и плюс това ние имаме най-младия национален, така че има много хляб в този отбор и бъдещето ще покаже."

Петко Петков е от онези хора, които не се нуждаят от ореол, за да бъдат легенди. Той е човекът, който спеше в залата, за да стане шампион. Човекът, който изгуби медал, но запази сърцето си. И до днес – човекът, когото и мишките в залата познават.

btvsport.bg