Колко голяма е заблудата във футбола ни?

Българският футбол отново се сблъска с реалността. Националният отбор на България до 17 години загуби шанса си да се класира за елитния кръг на европейските квалификации, след като в група със Словакия, Швейцария и Сан Марино събра четири точки и остана трети. Втори пореден провал на тази възрастова гарнитура - след миналогодишния неуспех на набор 2008, който отпадна без отбелязан гол и две загуби от Сърбия и Турция. Тази година с момчетата, родени през 2009-а, резултатът е сходен - надеждите отново се изпариха още преди елитната фаза.

На пръв поглед четири точки в подобна група може да изглеждат като приличен резултат. Но притеснителното не е просто класирането, а фактът, че България последователно не успява да се конкурира с отбори, които не са от ранга на големите футболни нации като Англия, Франция, Германия или Испания.

Тактическата грамотност е слаба, физическата подготовка е недостатъчна, а манталитетът - зависим от „страха да не сгрешим“. Не е тайна, че проблемите започват от клубовете. Академиите произвеждат футболисти, които доминират в родното първенство за деца и юноши, но не развиват интелект за международния футбол. Натискът за резултати в детско-юношеските школи често убива креативността, а треньорите са оставени без ясна концепция за развитие на таланта.

Неуспехите при подрастващите не могат да се разглеждат изолирано. Те са част от същата структура, която от години произвежда посредствени резултати и при мъжете. Когато мъжкият национален отбор губи мач след мач, неизбежно това напрежение се пренася и надолу по веригата - създавайки у младите усещане, че провалът е нещо нормално, дори очаквано.

В БФС от години се говори за стратегии, програми и визии, но резултатите остават същите. Ако всяко поколение се оказва „жертва на обстоятелствата“, тогава може би проблемът не е в децата - а в системата, която ги обучава.

Българският футбол няма нужда от нови оправдания, а от трезва оценка. Заблудата, че разполагаме с „талантливи набори“ трябва да бъде заменена с работа по изграждане на среда, в която тези таланти могат да се превърнат във футболисти. Докато не започнем да търсим отговорност, вместо да прехвърляме вината, ще продължим да говорим за „поредното отпадане“ - и да се чудим защо мечтата за връщане на България на футболната карта остава далечна и все по-нереална.