Радостин Стойчев: Финалът надхвърли всички наши мечти

Радостин Стойчев е най-успешният български волейболен специалист на клубно ниво в историята. Член на Треньорската комисия към Международната федерация, софиянецът винаги има какво да каже, когато става дума за любимата игра. След дълъг престой в Италия той пое на пожар турския Халкбанк Анкара, където ще се опита да изгради нов успешен проект. Оставяйки настрани еуфорията от представянето на националния отбор по волейбол, „Тема Спорт“ разговаря със Стойчев – за обстоен анализ на шампионата и за истински важния въпрос „А сега накъде“?

- Г-н Стойчев, как сте? Започнахте подготовка с Халкбанк, ново предизвикателство за вас – след доста години в Италия сте отново в Анкара…
- Благодаря, добре съм. Всичко тук е ново, но и добре забравено старо, защото преди 10 години водих Халкбанк. Познавам условията, шампионата, манталитета. Сега ситуацията е коренно различна. Тогава имах възможността да взема със себе си много играчи от моя предишен отбор Тренто. Сега съставът беше почти завършен, когато дойдох. Нямах възможност да избирам много състезатели. Това е част от играта и започваме нов проект.

- Със сигурност сте проследили отблизо Световното първенство по волейбол. Как бихте оценили представянето на българския национален отбор?
- Гледах колкото е възможно повече от двубоите на шампионата във Филипините. Останалите ще ги гледам тепърва на запис. Така че имам представа какво се случи на първенството. Нашият отбор категорично се представи над очакванията. Или поне над моите. Смятах, че логичното място на отбора като добро представяне ще бъде в осмицата. А да се стигне до финал е нещо огромно и надхвърля всякакви мечти дори.

- Къде видяхте най-голямото израстване в спортно-техническо естество на този отбор, ако сте успял да изгледате всички двубои на националите? Говоря за времето от мачовете в Лигата на нациите, на които ви видях в залата в Бургас, до финала на първенството във Филипините?
- Отборът израсна много в няколко неща. Формулата без чист диагонал заздрави посрещането до голяма степен. С Аспарух Аспарухов и Мартин Атанасов отборът посреща по-добре. От друга страна, това даде възможност на Алекс Николов да напада в шест зони – три пъти от зона 4 и два пъти от втора линия. И по този начин той можеше да бъде използван пълноценно в най-силния си елемент атаката. Другото нещо, в което категорично са работили и има подобрение, е отиграването на неудобните или лошите топки. Отборът е много търпелив в сравнение с предишните години и предходните състезания. Непредизвиканите грешки бяха сведени до минимум с изключение на четвъртия гейм срещу Италия на финала. Но това беше логично – накрая трябваше да опитат нещо. Тези са основните неща, които мога да откроя в играта на нашия отбор, плюс защитата. Видя се израстване и в защита, и в подсигуряване, което даде възможност на тима с търпение да изгражда атаките дотогава, докогато се създаде възможност за Николов да атакува добра топка. И това наистина беше добре по време на цялото първенство.

- Знам, че не сте голям фен на приказките за спокойствието, напрежението, мотивационните речи, ще цитирам вас от една лекция пред треньорите в НСА: „Напрежението няма как да ти повлияе, ако си подготвен добре и знаеш какво се случва във всяка ситуация“. Та в този ред на мисли нашите изглеждаха спокойни на цялото първенство, респективно подготвени. Ще се съгласите ли с мен?
- Разбира се. Тази увереност идва в следствие на тренировъчния процес и на системата на игра. Тя се натрупва също и с победите. Защото когато видиш, че това, което е тренирано, дава резултат – това мигновено ти дава повече увереност. Важен фактор в това изиграха двамата братя Николови, които демонстрираха много голяма зрялост за възрастта си. Особено ме впечатли способността за концентрация на Александър. Правилните решения, които взимаше в атака при най-различни странни ситуации. Т.е. дори понякога да допуснеше грешка, грешката е правилна. Това е присъщо за много по-опитни състезатели, не за волейболисти на неговата възраст. Същото се отнася и за брат му Симеон, който пък има способността дори след грешно подаване след 2 секунди да е забравил предходната ситуация, което е много важно. И те двамата дадоха доста самочувствие и спокойствие на отбора.

- Колко голяма крачка направи България на този шампионат според вас?
- Голяма крачка в развитието като игра. И това ще доведе до ново самочувствие. Колко голяма е, ще разберем на следващото голямо първенство. Ако можем да затвърдим резултата, тук нямам предвид да играем отново финал, но да сме сред първите 4-5 отбора, това вече би било нещо страхотно.

- Професионалният ви треньорски път премина основно в Италия, имате представа как е организиран целият процес там, затова и вашето мнение за разликата между нас и тях би било ценно.
- Разликата между Италия и България е като във всяка една сфера от живота. Малко са приликите. Детско-юношеският спорт там е развит по съвсем различен начин и на много по-високо ниво и с различни структури. Децата от малки започват да спортуват и имат желание да израстват. Има много различна култура в спорта. След това юношеските им първенства са много силни. Неслучайно Италия печели всички юношески и младежки турнири. В женското направление също е така. Ако след това преминем към структурите на федерацията – различни центрове за подготовка на юношески, женски и мъжки отбори. Това довежда най-накрая до много високо ниво на подготовка, респективно до много силен шампионат. Когато са налице всички тези фактори, е много по-лесно да създадеш един голям отбор. Ние в това отношение нищо от тези неща не правим, така че е едно малко чудо, даже едно голямо чудо, че в България продължават да се раждат такива таланти. И с липсата на подобни условия да стигнем до финал на Световно първенство и да играем срещу Италия – това е наистина чудо.

- Все пак у нас има някакви малки оазиси като Левски, където се работи правилно, създадени са добри условия за подрастващите и се спазва една линия. Голяма част от този национален отбор е изграден и израснал в този клуб.
- О, категорично. Това, което прави Левски и Давид Давидов, го оценявам високо. Но това не е държавна политика.

- Това е изключение от правилото по-скоро.
- Да, говорим за частна инвестиция и частен проект. А спортът трябва да е държавна политика. За здравето на децата. Задължение на държавата трябва да е културата и етиката на младото поколение. И на обществото въобще.

- Връщам ви към представянето на отбора във Филипините и за ролята, която изигра в неговото израстване селекционерът Джанлоренцо Бленджини.
- Той намери тактическо решение на сериозен проблем. Опита в Лигата на нациите да играе с класически диагонал. Видя, че това не дава резултат и какви са проблемите на отбора. Анализира ги правилно и взе решение да промени системата. Не е толкова лесно да вземеш такова решение. Полша например не взе подобно – да играе система с трима посрещачи и без класически диагонал. А ако го бяха направили, щяха да са шампиони според мен. И заслугата тук е категорично на Бленджини. Той видя къде е проблемът и намери решение. Освен това, както казах по-рано в нашия разговор, с това той намери решение и за посрещането, и за атаката на Алекс Николов. И ги научи на търпение във волейбола. Без съмнение заслугата за промяната в играта е на Бленджини.

- Това търпение всъщност е ключово в тази игра. Големите отбори печелят критичните точки точно с него.
- Точно така. И това в нашата игра преди го нямаше. А това е резултат от работата на Бленджини. Не се заблуждавайте. Талантът, каквито са двамата братя Николови или Алекс Грозданов, който е категорично на много добро ниво и с много опит вече, го има. В определени елементи и мачове отлично се справят Мартин Атанасов и Аспарух Аспарухов. Така че вече имаме отбор. Не можем да очакваме да имаме трима феномена, но трябва да помогнем на останалите да достигнат до максимума си и това се постига чрез системата на игра. И за пръв път на това първенство те го демонстрираха. И пак ще повторя – това е благодарение на треньора.

- За пръв път, може би от 20-30 години, времето, в което следя отблизо този спорт, всичко бе подчинено в името на отбора. С изолиране на егото.
- Тук не може да става въпрос за его, защото нито един от тях не е побеждавал, че да има его. Това е въпросът и това е хубаво. От една страна зависи от това как са поставени условията от самото начало. От друга е, че те са млади момчета. Те нямат какво да делят. За тях всичко е предстоящо, всичко е в бъдещето. Нямат тежести от миналото. И това е важен елемент от резултатите. Но най-важно е майсторството. И ако го съчетаеш с колективен дух и това, което казахте – потискане на егото, това е чудесно. Но ако нямаш его, но нямаш и умения – пак нищо няма да стане. А те започнаха да демонстрират умения. Това е най-хубавото. Вече приличат на волейболисти на високо ниво.

- Което се надяваме да доведе до още резултати в бъдеще, а няма да е само фойерверк.
- Това трябва да доведе до две неща. Първо, че много от тези волейболисти ще могат да си намерят по-силни клубове в бъдеще. Много е важно те да играят в силни първенства и в силни отбори. Засега са трима (Алекс Николов в Лубе Чивитанова, Симеон Николов в Локомотив Новосибирск и Алекс Грозданов в Богданка Люблин, б.а.). Надявам се да се случи и с другите. Това ще доведе до допълнително тяхно израстване. Не е едно и също дали ще играеш и тренираш на високо ниво цяла година или само през лятото. Ще доведе и до израстване на по-млади, на тези след тях, тук вече ролята е на клубовете у нас. Имаме млади таланти и има какво да излезе още от там. И както вие казахте, в близко бъдеще трябва да разберем дали това ще доведе до по-трайни резултати или ще изпуснем момента. Искам да ви кажа обаче още нещо. На един въпрос, който многократно журналисти ми задаваха в неделния ден – какво бих посъветвал момчетата – не смятам, че трябва го правя. Въобще не смятам, че някой друг трябва да ги съветва – затова си имат треньор. Аз обаче им пожелах нещо – всички хора във волейбола в България да разберат, че когато има успех, той носи нещо позитивно за всички. Затова трябва да са обединени около този резултат, а не да му завиждаме. Пожелах на този отбор да почувства подкрепата на волейболните хора и над този успех да се надгради. Това е нещото, което наистина би имало стойност. Ако залите се напълнят, ако има деца, ако треньорската професия се превърне в това, което беше преди години, а не в услуга, каквато е в момента. Ако това се случи, тези момчета освен голямата радост, която донесоха на България с класирането си за финала на Световно първенство, ще донесат и нещо друго – продължение и бъдеще за волейбола в България.

Петър Стоянов, “Тема Спорт”