Бях на косъм от смъртта, а сега отново правя това, което обичам

Периодът след „Ролан Гарос“ през 2022 г. вероятно беше най-тежкият момент в живота ми. Ако не бях млад и иначе здрав, не знам дали щях да оцелея.

Всичко започна, след като загубих мача си от първия квалификационен кръг в Париж срещу Фернандо Вердаско. Получих силни болки в стомаха и след като се свързах с лекар, отидох в болницата. Диагностицираха ме с остър панкреатит и бързо ме преместиха в интензивното отделение, където останах шест дни.

Дните минаваха бавно, особено в началото. Болката беше непоносима и не можех да спя, освен ако не ми даваха силни обезболяващи. Нощите бяха безкрайни и сякаш времето беше спряло. Лекарите така и не разбраха как съм се разболял. За съжаление, това просто се случи внезапно. Възможно е, но шансът е много малък за човек, който е здрав и не се храни лошо или не пие много алкохол.

Прекарах 30 дни във френска болница без семейството си, а тенисът беше най-далечното нещо в мислите ми. Синът ми Лука се беше родил през предходния октомври, а вместо да се радвам на живота с него, лежах в болнично легло в чужда държава, без да знам какво ме очаква.

Помолих да бъда преместен в Белград, защото бяхме открили много добър лекар, за когото бяхме чували само положителни отзиви, и също исках да бъда по-близо до семейството си. Лекарите в Париж бяха против, тъй като ми казаха, че не съм в състояние да пътувам. Не осъзнавах колко сериозно е състоянието ми.

Тези лекари са хората, които ми спасиха живота – никога няма да мога да им благодаря достатъчно. Но в такива тежки моменти мислите ти са навсякъде и изпитваш отчаяна нужда да бъдеш с любимите си хора. Най-силното ми чувство беше, че трябва да се прибера у дома.

Преместиха ме в Белград, където останах в болница още две седмици и половина. Но все пак успях да изживея един от най-щастливите моменти в живота си – да видя отново сина си. Позволиха ми да имам посетители, когато ме извадиха от интензивното, и макар най-щастливият момент да беше денят, в който Лука се роди, вторият беше, когато го видях в тази болница.

Беше тежко време, но осъзнаването, че живееш за нещо, променя всичко. Децата са специални – дават ти енергия, каквато никой друг не може. Една от причините да продължавам да се състезавам е, че имам за кого да се боря и за кого да мисля, дори когато не е с мен на турнирите. Винаги е в мислите ми и това е най-ценното, което човек може да има.

След повече от 20 дни ме изписаха от болницата и започна възстановяването. Според лекарите напредвах бързо, но за мен беше много бавен процес. Бях свалил 11 килограма и тежах едва 55 кг. В онзи момент не мислех за тенис и не знаех как ще се върна, дори не знаех дали изобщо ще мога да играя отново. Ние, тенисистите, сме свикнали да мислим за мачове и резултати, но аз просто се радвах, че съм жив.

Когато започнах да се чувствам по-добре и да връщам килограми, в главата ми се появи мисълта, че ще е хубаво пак да започна да тренирам и да се състезавам. Просто ми е в кръвта – обичам да се боря и да правя всичко възможно, за да печеля.

През август същата година бях паднал до №243 в класацията ATP, но най-важното беше, че отново бях на корта. Това постави началото на пътя, който наричам „годините на завръщането“ – правех всичко, за да стигна там, където вече бях бил.

През 2018 г. достигнах №23 в света. Дори само връщането в Топ 100 ми се струваше невъзможно, а сега, година след като го постигнах, съм близо до Топ 50. Играя добър тенис, чувствам се добре с играта си и съм в отлична физическа форма на корта.

Преди 20 години, ако някой имаше проблемите, които аз имах на 30, вероятно щеше да спре веднага. Тогава тенисистите се оттегляха на 31-32, дори когато бяха здрави. Но тенисът се промени – сега има звезди, които играят на 38, 39, дори 40 години. Да виждам шампиони като Новак Джокович, Гаел Монфис и Стан Вавринка да продължават на толкова високо ниво ме мотивира като 33-годишен и ми дава надежда, че и аз мога да продължа. Не се смятам за стар в тенис годините.

По-рано този сезон стигнах трети кръг на „Ролан Гарос“ и спечелих сет срещу бъдещия шампион Карлос Алкарас в мач от вечерната сесия. Това е невероятен спомен за мен – един от любимите ми в тениса. Централният корт „Филип Шатрие“ имаше една от най-добрите атмосфери, в които съм играл, а когато спечелих третия сет, публиката избухна.

Загубих мача, но изпитах специални емоции да се състезавам на такава сцена срещу един от най-добрите в света, който вероятно ще бъде сред най-големите в историята. Той има план А, Б, В, Г – и вероятно цялата азбука от тактики, които може да изпълнява на най-високо ниво. Той е един от най-бързите и има толкова много варианти в играта си.

През 2018 г. пропуснах мачбол срещу Александър Зверев на „Ролан Гарос“. Година по-късно паднах и счупих рамото си там. През 2022 г. знаете какво се случи. Затова беше прекрасно отново да създам щастлив спомен в Париж.

Сега имам шанс да срещна Алкарас за втори път тази година в Синсинати. Ще дам най-доброто от себе си и ще се опитам да намеря играта, която ми помогна да печеля геймове срещу него преди няколко месеца. Ще видим какво ще стане.

Най-важното е, че изобщо съм тук. Когато страдах от проблемите с панкреаса, не мислех за тенис. Сега съм в позиция отново да играя на най-големите турнири срещу най-добрите съперници.

Преди три години бях на ръба на смъртта. Сега правя това, което обичам.

Думите са на Дамир Джумхур и са преведни от atptour.com.