Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката "Червените волейболни сърца на България" ще ви припомни миналото и ще ви разкаже настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.

Мария Минева е фигура, която е неизменно свързана с историята и успехите на ЦСКА. Родена на 8 май 1944 година в Ябланица, тя е част от състава, спечелил първата титла за женския отбор през 1978-а. Водещ състезател не само на ЦСКА, но и в националния отбор, дългогодишен капитан. Като треньор изгражда редица от звездите на България през 80-те и 90-те години на миналия век и началото на настоящия.

- Г-жо Минева, ще ви върна малко назад във времето, за да разкажете как се стигна до вашето включване в ЦСКА.

– Аз съм може би една от основателките на волейбола в клуба, защото станах част от ЦСКА още през 1967 година, след завършването ми във ВИФ, сега НСА, тогава играех в Академик София четири години, за да отида в ЦСКА. Заварих един отбор, който се беше сформирал може би от две-три години със състезателки, които се бореха да влезнат в шестицата. Така стана, че помогнах на отбора да расте нагоре.

- Кой беше треньорът, при когото стана това?

– Покойник е, Бог да го прости, Пешко Милев. Той ме избра от Академик. Но и аз исках да съм в ЦСКА, отидох с удоволствие, от малка бях привърженик на ЦСКА. Исках да раста нагоре във волейбола. Отборът беше съставен от състезателки по-зрели от мен, но имаха нужда от помощ. След това, така се случи, че в израстването ми в ЦСКА, като помощник на този отбор, който го заварих, дойде една млада смяна на която помогнах много да израснат като Верка, Мая, Румяна Каишева... В последните години преди да се откажа от волейбола доведох аз, тя искаше да дойде, Цеца Божурина и отборът стана много класен, който започна да мисли за големи успехи, не само за представяне или подмладяване на отбора, а да гоним големи успехи. Така тръгнахме, момичетата бяха доволни от моята помощ. Аз бях доволна от тяхното израстване заедно с мен. Бяха изключително послушни, дисциплинирани.

- Много от тях говорят за вас с голямо уважение. Споменават ви, като един от хората, който ги е приветствал в клуба. На какво го отдавате това ваше умение да изградите такъв колектив?

– Мисля, че идва първо от помощта на треньорите при които съм била. Аз съм минала при трима големи треньори, които са с различни разбирания. Единият беше Бате Райчо Шаханов, той беше един добър организатор, педагог, човек, който мислеше с израстването на децата какво ще стане в бъдеще с тях. От него съм научила много неща. Митьо Димитров беше голям педагог. В разстояние на две години ние с него спечелихме европейска купа. Той беше голям организатор. Помогна и на младите, които бяха с мене и аз от него съм научила. Завършването ми на спортната кариера, като състезател, черешката на тортата, беше Васил Симов, който самият той казва, че съм била състезателка в Топ 5 между мъже и жени на България. За мен беше една голяма гордост, голямо признание, че съм дала нещо и съм постигнала, най вече. Играла съм с такава голяма любов и съм гонила винаги успеха, не толкова да се изявя, да съм лидер, никога не съм била. Но голямата любов към волейбола ме е в водила. Била съм участничка на три световни първенства, на четири европейски, отличена съм три година подред за най-добра състезателка на България. Големи признания, които съм ги заслужила наистина и наистински. С голям труд, с голяма любов, най-вече с голяма любов към волейбола. Аз му давах всичко. Цялото семейство живеехме с волейбола. Всичко което съм постигнала е от волейбола. Любовта към волейбола ме доведе към треньорската работа. Изкарах три поколения, много добри състезателки, от които редица националки като Страшимира (Филипова), Ева Янева, Диана (Ненова) – всички са мои състезателки. Пет титли шампионски без загубен гейм имахме с различните поколения. Толкова добър състав бяха. С всички поддържам връзка и те ме обичат. За тях бях като майка и треньорка. Те имаха примера с мен и може би това им даде възможност да играят до голяма възраст. Ето, Ева Янева още играе.

- Трудно ли ви беше от един отбор който се бори да влезе в шестицата, да изградите този шампионски колектив? Колко време ви отне?

– Не ми отне много време, защото девойките, които дойдоха от старша възраст и обединението на ЦСКА със Септември, помогна много. Не беше толкова трудно за тези години взехме националната купа на България и се борихме за първо място. Но и левскарите наистина бяха много добри. Съревнованието с тях бе на изключително високо ниво.

- Усещахте ли се като треньор вътре в полето?

– Много често, Бате Райо още в началото виждаше, че минава в една определена възраст в която не можеше да се включва много, много в тренировките. Той ми отдаваше тази чест да помагам, да водя някои загрявки, да видя някои тренировки. Това ме вкара в ритъма на треньорската работа. Много важно в треньорството е да имаш подход към всички състезателки, за да може да ги приобщиш, да ги научиш, ако нещо не знаят. Сложно е. Но когато човек, обича дадена работа, той влага цялата си воля и любов, за да има успех.

- Къде се чувствахте най-силна на полето?

– Почнах в Академик, като нападател. След това треньорите решиха от нападател, станах комплексен състезател. Станах и разпределите и нападател. Това не беше проблем, физически бях добре. Това го направи Господинов и така отидох в ЦСКА с този пост. Това се изгражда постепенно, когато в един състезател има воля и малко талант. Трябва не само да искаш да имаш успехи, но и да израстваш в полза на колектива.

- Мисълта за колектива ли, след това ви направи, толкова успешен треньор?

– Да. С моите състезателки, като треньор бях много строга. Казваха, че съм се карала и викала, а след това все едно не било нищо. Това може би е до характер на човека. Изисквала съм от тях много. Но те и до ден-днешен го признават всички момичета и са ми признателни. Събираме се всяка година на моя рожден ден. Те го устройват.

- Вие дълги години работихте в малката зала „Армеец“. Как се почувствахте, когато залата беше отнета и съборена?

– Аз вече бях пенсионер. След това станаха тези работи. Нещастна истории. В тази зала много време тренирахме. Аз бях свързана с тази зала още в началото на моята треньорска кариера. Волейболът се играеше навън лятото и се прехвърлихме в един зимен период. Нищо нямаше, ние сами направихме двете игрища. Поддържаше се повече от нас, треньорите. Всичко поддържахме ние, с много малко помощ отвън. Но тази зала за нас беше като дом, обичахме си я, грижихме си се за нея. Събирахме деца от училищата, тренирахме от седем часа сутринта. Тренираха и се връщаха да отидат на училище, които бяха втора смяна, другите идваха следобед. С много голяма любов идваха децата.

- С техните успехи ли се гордеете повече или с вашите?

– С техните успехи, разбира се. Всичко друго е минало, останали са само едни спомени, които са и хубави и лоши. Имало е върхове, имало е и падения. Човек трябва да се справя с всичко.

- Какво бихте пожелала на вашите наследници сега в клуба ЦСКА и какво бихте ги посъветвала?

– Девизът е един и същ за всичките: „НАПРЕД И НАГОРЕ“, защото без това не може. Трябва да ти идва нещо отвътре, за да го предаваш. Да може децата да растат, да стават състезатели, да обичат родината си, да играят, а не само да мислят за финансите.