Александър Георгиев Николов с прякор Сашо Сладура е известен български джазов музикант. Макар че става емблематична фигура за София и Пловдив, музикантът е роден в Плевен на 15 септември 1917. Неговият баща, инж. Георги Николов, е един от създателите на Борисовата градина. Майка му е чехкиня — дъщеря на управител на голям чешки замък. Александър завършва италианско училище в Пловдив, френския колеж в Пловдив „Сен Августин“ и след това учи музика в консерваторията в Прага.

След като се завръща в България и след разформироването на Царския симфоничен оркестър, той започва да свири като солист цигулар в оркестъра на ресторант „България“, където става любимец на публиката и заради веселия си и шеговит нрав получава прякора Сашо Сладура.

Солистка на оркестъра по това време е Леа Иванова.

Комунистическите управници са чести гости на забавите, недостъпни за народа от заводските цехове и строителните площадки. В хотел „България“ на различни официални празници идва да слуша джаз самият Вълко Червенков с антуража си.

Сашо Сладура не само е добър музикант,веселяк,

но и неуморен и безстрашен разказвач на вицове. Те са толкова забавни, че дори вождът Вълко Червенков и вътрешният министър Антон Югов, в алкохолно опиянение и изблик на „демократизъм“, са го молели да им разкаже по някой за тях самите.

Дали заради тези контакти, или защото наистина не му е пукало, Сладура пуска майтапи срещу властта дори на публични места.  Сладура – освен че свири омайно, рисува нелошо, пише нелоши стихове и хумористична проза. И естествено, че става обект на въздишки на сума ти пловдивски гимназистки, а той хич не е стеснителен.

Арсеналът с вицове на Сашо е пълен дори с такива, които осмиват съветската власт:

„Двама милиционера си говорят: – Абе ти чу ли новината? Каква бе?

- Ами братушките са кацнали на Луната бе!

- Ама всичките ли?!“

Особено опасно става за бохема, времето след 1956 г, когато на власт идва Тодор Живков.

Държавна сигурност започва да следи Сладура. Агенти на службите го и подслушват и докладват ежедневно и навсякъде.  Папката на „Обекта“, както ченгетата са кръстили Сашо в досието му, става все по-дебела. Зевзекът обаче не прощава с вицовете си и на новите управници.

За мнозина точно този виц е затрил таланта но анекдотите са толкова много, че и до днес се води спор заради кой от тях бохемът попада в затвора:

Живков  щял да заминава за Ню Йорк. Посъветвали го да си ушие хубав костюм. Отишъл тато лично в ЦУМ и поискал от най-хубавия плат. След това казал на шофьора да кара при шивача. Разтворил шивачът плата и се разтревожил.

- Другарю Живков, вие лично ли го купихте? Ами от този плат, дето са ви го дали, мога само сако да ви ушия. И то едноредово.

Тръгнал тато за Америка, но се отбил в Прага при друг шивач, който му казал, че от въпросния плат може да излезе само сако и жилетка, ама тесни.

Спрял и в Париж, а там шивачът му казал, че има за сако и панталони, но за жилетка не стига.

Последната спирка била в Лондон. Тамошният шивач се съгласил да ушие сако, панталон и жилетка, но по-тесни.

Пристигнал Тато в Ню Йорк и веднага при шивач

Американският шивач разгънал плата и веднага попитал:

- Г-н Живков, имате ли внуче? От плата ще остане за къси панталонки за него. И за каскет за вас може да излезе.

- Слушай, ето ти сто долара, но ще ми обясниш ли една работа?

И му разказал какво са казвали различните шивачи за тоя плат. – Господин Живков, вие не се ли сещате? – отвърнал шивачът – Колкото по-отивате на запад, толкова по-малък ставате!!!“

Според други Сашо Сладура е арестуван, заради шега с партийния дом,

като го нарекъл „изгорял цирк“. Тази версия е разказвал музикантът от Софийската филхармония Милко Узунов. Музикантът твърди, че е присъствал на самото задържане на Николов, на пъпа на София – спирката до църквата „Св. Неделя“.

Според версията разказвана от Узунов случаен минувач пита Сашо къде се намира изгорелият цирк. Сладура се замисля и отговаря, сочейки партийния дом - „отсреща е горящият цирк, а в него се намира и главният циркаджия.“

На 25 декември 1959 г. Александър Николов получава първата си присъда.

„Сладура е „виновен в това, че през годините 1950, 1957, 1958 и 1959 многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да оронят достойнството на българския народ и НРБ. Както и че по същото време и място е давал преценки и разгласявал обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с СССР и да оронят престижа му“, пише за мотивите на съда журналистът Пенчо Ковачев в публикация на в. „24 часа“ посветена на музиканта. Осъден на 1 година, Сладура излежава в затвора 7 месеца.

Той обаче не се радва дълго на свободата си.

На 19 август МВР издава заповед музикантът да бъде изселен в разградското село Ушинци и да работи в местното ТКЗС. Още в края на 1959 г. Мирчо Спасов обаче е започнал да съставя списък за ликвидирането на „упадъчни елементи“.

На първо място в него е Александър Николов „Сладура“. Сладура е определен да бъде изпратен в ТВО Ловеч. На 15 септември 1961 г. Сашо е арестуван и след като прекарва осем нощи в килиите на ДС, се озовава в трудовия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч. Инструкциите към началника на лагера Николай Газдов и помощниците му са ясни – Сладура да бъде докаран до „естествена смърт“.

При пристигането на Сладура в Ловеч Газдов му извикал: „Ти, русия, сладура, я излез напред бе, твойта мама! Значи ти си бил този, който е разказвал вицове за другаря Георги Димитров?!“ и дал знак на доверените си убийци „да се заемат“ с него.

Според едни Сладура е убит още в деня на пристигането си в Ловеч,

според други успява да преживее едва 11 дни. След побои, малтретиране, унижения и подигравки е убит. Когато се прибрахме от кариерата, беше така смазан от бой, че не се виждаше лицето му – просто една огромна рана. Още същата вечер го хвърлиха мъртъв в чувал в тоалетната“, спомня си Никола Дафинов, който е лежал в лагера по същото време.

В смъртният акт е записана причина за смъртта – ангина.

Независимо как и кога умира с естественото си чувство за хумор и музикалният си талант, Сладура оставя трайна следа и се превръща в легенда. Много от вицовете му се разказват и до днес. Други анекдоти са преработени и се разказват със съвременно звучене. В град Пловдив през месец септември 2002 година е поставен негов паметник в пространството между Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство и Античния театър. В софийският квартал „Кръстова гора“ има и улица кръстена на него.

Източник: Публикации в интернет