Повече от 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. След като наскоро се върнахме назад във времето, за да представим част от най-големите легенди, носили екипа на великия ни клуб, в новата ни рубрика „Съперниците ни за нас“ ще разкрием интересни истории и незабравими спомени, разказани от нашите спортни противници. Рубриката е уникална по рода си и с нея бихме искали да отдадем уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност. Ще научите за битките на полето, за приятелствата, за голямото съперничество, без което нашите шампиони нямаше да бъдат това, което са – Червените волейболни сърца на България.
Димо Тонев е сред емблематичните имена в българския волейбол. Той е част от звездния ни мъжки национален тим, достигнал до бронзов медал от Световното първенство през 1986 година. Дълги години защитава екипа на Левски-Спартак, с когото печели и титлата на страната. Бивш треньор на женския ни национален отбор, настоящ анализатор и коментатор. Ето какво сподели Тонев за cskavolley.com по повод съперничеството с ЦСКА и други любопитни моменти:
- Г-н Тонев, какво бе за вас съперничеството с ЦСКА?
– Първо искам да кажа, че приветствам тази рубрика, много ми харесва. Бил съм и в ЦСКА две години, докато карах казарма и съм играл и за двата клуба. С много добри чувства се връщам, защото съм имал страхотни моменти и в двата клуба. Разбира се, по-голяма част от кариерата ми премина в Левски, но съперничество е много силно казано. Защото ние бяхме много големи приятели, всички. След като си ял хляб на една маса с всички тези състезатели, те няма как да са ти съперници. Те са приятели, с които се срещаме от двете страни на мрежата. Спомням си работата, която вършех в ЦСКА, най-вече с треньора Васил Симов, лека му пръст. Не мога да не спомена и такива големи състезатели, които са ми помогнали много, като Иван Николов, Стефан Соколов, Петко Петков. А и след това съм играл срещу тях, но после в националния отбор бяхме съотборници. През всичките ми години, в които съм бил в националния отбор, съм бил в една стая с играчи от ЦСКА – Боре Кьосев, Любо Ганев...
- Много хора може би забравят този ваш период в ЦСКА. Как беше от другата страна на мрежата?
– Аз лично няма как да го забравя, защото там се изградих като състезател в мъжкия волейбол. И пак ще спомена името на един велик треньор, направил много състезатели – Васил Симов. Не само като спортно-техническа част, но и като чисто човешки отношения, които имахме с него, разговорите, напътствията, които ми е дал. От ЦСКА съм видял само хубаво и съм благодарен, че съм бил там, станал съм състезател там. Но да се наложиш като състезател и да останеш там е много трудно, защото в ЦСКА се събираха най-добрите от цяла България. В един момент трябва да се пребориш за мястото си. Аз не намирах много място да играя, защото имаше йерархия, която се спазваше. Войниците, може да ги „убиваме“ на тренировка, но мачовете се играеха от офицерите. Имаше този момент – тренираш много, усещаш, че си в супер форма, но не получаваш време на полето. Но и това си има своите достойнства – изграждаш се като характер, боец, да се бориш и да си непримирим, да отстояваш себе си. След това преминах в Левски и станахме шампиони веднага. Но винаги съм запазвал много добри отношения с всички в ЦСКА. Дори като е имало пререкания по време на мачовете, след това се прегръщахме и пак бяхме приятели. Философията на тези клубове бе да те учат да цениш само победата. За ЦСКА и Левски тя бе в името на всичко. Затова и състезателите на Левски винаги са били отлично подготвени, не само във волейбола, но и във всички останали спортове. Да бъдеш състезател на Левски и ЦСКА бе огромна чест. Затова и всеки, минал през тези два клуба, се е изградил като голям спортист с идеята никога да не се предава.
- Победата над вечния съперник в онези години обаче бе с огромно значение. Споделете така ли бе и като емоция?
– На тези мачове се гледаше с много голямо внимание от ръководства, цялата спортна общественост. На Левски – ЦСКА зала „Христо Ботев“ се пукаше по шевовете, имаше 4-5 хиляди отвън, които не можеха да влязат. Когато играеха тези два клуба, имаше съревнование между ръководителите не само техните, но и на цялата държава. За нас на полето бе чисто спортно-техническо. Разбира се, загубата болеше много, гледаха ни с не добро око. Но си мисля, че тези мачове спомогнаха на много състезатели да се изградят като големи фигури. Не случайно националните отбори бяха изградени изключително само от играчи на Левски и ЦСКА.
- Как успявахте да съхраните тези приятелства, на фона на натиска?
– Ние не сме забравили никога, че преди всичко сме обикновени хора. Това, че сме спортисти и имаме възможност да се изявяваме на терена, е привилегия, която я нямат много хора, но винаги сме запазвали добрия тон. Още повече, че след това сме били по 4-5 месеца заедно в националния отбор, делили сме хляб и сол заедно. Човешките отношения се запазват и до днес. Бях на мача в Дупница (вчера, в който ЦСКА победи Марек с 3:1), видях се с Боре Кьосев и Сашо Попов, отношенията ни са запазени прекрасни и така трябва да бъде.
- През годините имаше ли някакво деление на групички в националния отбор на Левски и ЦСКА?
– Не, поне по мое време не е имало. Може да е имало съревнование между ръководителите, кой ще вкара повече хора в националния отбор от неговия клуб, защото тогава се даваха точки. Треньорът на шампиона обаче традиционно бе треньор и на националния отбор. И е възможно тогава да е вземал примерно един състезател повече от ЦСКА или пък от Левски. Когато Пиперков бе треньор 80-та година от Славия, имаше повече хора от техния отбор. Приемахме го нормално, но и конкуренцията бе много голяма. Състезателите нямаха право до 28 години да ходят в чужбина. И в един период имаше 20-25 играчи с качества, с възможности да са в националния отбор, страхотна конкуренция. Не бих казал, че е имало делене, по-скоро треньорът искаше да вземе играчи, които познава по-добре, защото са при него. Може да е имало някакво лансиране в даден период, но аз не съм го усещал. Влязох много млад в националния отбор, захапах, станах капитан и не е имало подобно нещо. Но и не е било решаващо за представянето на националния отбор или пък за изграждането на състезателите.
- Вие как се чувствахте в периода в ЦСКА?
– Бях две години войник в ЦСКА, капитан на юношеския национален отбор, един от най-добрите кадри на клуба. Много бързо, още след първата година, станах част от мъжкия национален тим. Бяхме изключително силно поколение, всеки се бореше за мястото си под слънцето – Петьо Драгиев, Митко Божилов, след това дойде Любо Ганев, имаше и други момчета на нашата възраст, но аз се чувствах добре. Имаше един период, в който бях достатъчно откровен да кажа, че няма да остана в ЦСКА. Тогава, преди завършване на казармата се подготвяха договорите и се правеха състезателите офицери. В периода, когато казах, че няма да остана, 40 дни давах наряд през ден, но и този период отмина.
- В ролята на анализатор и коментатор, откъде имате чувството, че ви се сърдят повече – ЦСКА или Левски?
– Не съм чул някой да ми се сърди. Винаги съм готов да обсъдим, ако някой има претенции. В коментарите си подхождам непреднамерено. Коментирам това, което се случва на полето. Ако има някой, който да се е сърдил, не ми го е казал. Готов съм да обсъдя някоя теза и коментар, но смятам, че съм достатъчно обективен, без пристрастия и преднамереност. Не подхождам конкретно към треньор, или състезател, така че нямам проблеми в това отношение.
- Какво бихте пожелал на читателите на cskavolley.com и на феновете на волейбола?
– Да продължават да подкрепят любимите си отбори, да идват в залите, да са живи и здрави. За съжаление времената се измениха, спрямо онези години. Тогава или се ставаше спортист, или отиваш във фабриката. Това бяха двете възможности. Сега изборът пред младите е много по-голям. Все по-малко остават децата, които с твърда воля и увереност казват, че ще станат волейболисти, с цената на всичко. Но такъв е реалният живот, няма как да избягаме от него. И все пак смятам, че таланти все още се раждат в България и трябва да създаваме условия, да се работи здраво, за обработването им.
Ако има по-голяма политика за подпомагане на талантите, може би сега би било друго. Федерацията полага огромни усилия за обучаване на треньори и създаване на условия, събиране на състезатели в ранна възраст, което е добре. Но все по-малко деца се насочват от ранна възраст да отидат в спортните училища и да се посветят на спорта. Треньорите, които се занимават с това нещо, на по-голяма част им е като втора работа, помежду другото. Много малка част от тях са се посветили и са казали „моето поприще е да бъда треньор“. Това остава отпечатък върху развитието на младите състезатели.
